Алън Фолсъм
Претендентът (59)

59

Бевърли Хилс, 10:10 сутринта

За пореден път Реймънд провери компютъра за съобщение от Бертран. Нищо. Какво се беше случило? Защо нямаше отговор? Дали Бертран просто нямаше информация за него? Или беше възникнал проблем с осигуряването на самолет и пилот? Или пък с паспорта? Или някакъв друг проблем? Един Господ знаеше.

Реймънд ядосано се извърна от екрана. Колко дълго можеше да изкара така? Улицата отвън постепенно се изпълваше с хора. Градинари, електротехници, доставчици и дори обикновени граждани просто използваха улицата, за да паркират, и отиваха пеша до булевард „Уилшър“ и близките магазини и офиси.

Той отново погледна екрана. Нищо. Отиде до кухнята и се върна, а притеснението му растеше с всяка изминала минута. Знаеше, че колкото по-дълго стои тук, толкова повече ще нараства вероятността да го открият. Като предпазна мярка беше разработил план какво да прави, ако се случи нещо, преди Бертран да успее да се свърже с него. Първата точка в плана бяха ключовете за тъмносиния петгодишен мерцедес на Алфред Нойс, които беше намерил при огледа на жилището, а втората беше самата кола, паркирана на алеята зад сградата. Можеше да я използва, за да избяга от къщата, но това беше всичко. Истината беше, че нямаше къде да отиде.

10:12 сутринта.

Реймънд пак се върна да провери компютъра, като беше сигурен, че отново няма да има нищо и само ще ругае Бертран още повече. За негово изумление този път обаче отговорът беше пристигнал. Отново беше кодиран, а преводът гласеше: „Авиокомпания «Уест Чартър Еър» със седалище в Насау на Бахамите. Самолет «Гълфстрийм IV» ще вземе мексиканския бизнесмен Хорхе Луис Вентана от летището на Санта Моника днес в 13:00. Необходимите лични документи ще бъдат на борда на самолета.“

Това беше всичко, което му трябваше.

Реймънд бързо включи интернет браузъра, влезе в настройките му и изтри временно запазените файлове от последното денонощие. В комбинация с факта, че беше използвал многократно препращане за всички съобщения до Бертран, това щеше да направи проследяването на кореспонденцията им почти невъзможно.

После изключи компютъра и отиде до гардероба на Нойс, откъдето извади бежовия ленен костюм, който беше изпробвал по-рано. Панталоните му бяха малко къси и широки в кръста, но ако стегнеше колана, сакото щеше да скрие излишните гънки. От един шкаф Реймънд извади колосана бяла риза и скъпа вратовръзка на зелени и червени ивици. Облече се бързо и си сложи панамена шапка, за да скрие обръснатата си глава. Когато приключи, взе 9-милиметровата берета на Барън от леглото и я пъхна в колана си, после се огледа в голямото огледало на Алфред Нойс. Изглеждаше съвсем представителен.

— Bueno — усмихна се със задоволство той и за пръв път от много отдавна си позволи да се отпусне.

Когато човек напускаше страната с частен самолет, никой не проверяваше паспорта или другите му лични документи. Щяха да му трябват едва при кацането, а Реймънд можеше да бъде сигурен, че те наистина щяха да го очакват на борда. Просто трябваше да стигне до летището на Санта Моника, а той вече притежаваше средството за това — синия мерцедес на Алфред Нойс.

— Bueno — повтори.

Нещата най-сетне потръгнаха.

Един последен поглед в огледалото, за да нагласи шапката и вратовръзката си, и той пое към вратата. Изведнъж се сети, че ще бъде добре да погледне през прозореца. Направи го… и замръзна. На улицата беше спряла кола, от която тъкмо слизаше Джон Барън. Придружаваха го двама от детективите от ПУЛА, които бяха и на летището, и в гаража, където застреляха Донлан. А най-отпред крачеше арогантната продавачка от магазина на Алфред Нойс.

10:19 сутринта.