Алън Фолсъм
Претендентът (54)

54

Същата сряда, 13 март, 10:10 вечерта

Халидей го изпрати вкъщи. Каза му, че ще имат нужда от свеж човек в службата на сутринта; за момента двамата с Валпарайсо бяха достатъчни, за да координират издирването на Реймънд. Лий и Полчак вече бяха потеглили, за да изминат най-дългите километри през живота си, към центъра на града и скромната къща с три спални на Риджвю Лейн 210, за да съобщят на Глория Макклачи за смъртта на съпруга й.

— Карай.

— Накъде?

— Накъдето и да е. Просто не спирай да караш.

Дан Форд запали двигателя и изкара мустанга от летището, а после зави на север към Санта Моника. Кръвта на Ред все още беше по костюма и ръцете на Барън. Той сякаш не го забелязваше. Беше потънал в мислите си.

Фактът, че територията от десет квадратни километра около международното летище беше отцепена буквално минути след инцидента и стотици полицаи, подпомагани от хеликоптери и кучета, бяха започнали да претърсват целия район в търсене на Реймънд Оливър Торн, изглежда, нямаше значение. Нито пък фактът, че всички излитащи полети бяха отменени, докато не проверят всеки пътник поотделно и не установят със сигурност, че Реймънд просто не се е прехвърлил на друга авиолиния.

Единственото, което имаше значение, беше смъртта на Ред Макклачи. Може би просто трябваше да застреля Реймънд, без да го вика по име. А може би тълпата му беше попречила и той не беше посмял да стреля, за да не рани някого. Или пък беше решил, че ако не привлече вниманието на Реймънд, в следващия миг той ще убие Барън. Но в самия край, в последните ужасни секунди, беше имало кратка, оглушителна престрелка, значи и Ред беше стрелял по Реймънд. Проблемът беше, че колкото и добър стрелец да беше Ред, Реймънд очевидно беше по-добър и от него. Или по-бърз, или с по-голям късмет, а може би и трите. Каквато и да беше причината, сега Ред Макклачи беше мъртъв, а Джон Барън — не.

Каквато и да беше причината, Ред беше спасил живота му. Ред Макклачи, когото Барън едновременно уважаваше, презираше и обичаше. И който го беше избрал за свой партньор броени минути, преди да умре.

Независимо от всичко, което беше извършил, или от истинската мотивация на Отряд 5–2, беше невъзможно да мисли за Ред като за обикновен човек. Той беше великан, легенда. Хората като него не биваше да умират на пода на претъпкан терминал на летището, под ярките светлини и пред погледите на двеста души, които чакат багажа си.

— Когато бяхме в гаража, и той беше с жилетка като всички нас. Но сега наистина не я носеше. Не знаех.

Барън продължи да гледа право пред себе си, докато говореше. Дъждът беше отслабнал до тих ръмеж, осветяван от фаровете.

— Сигурно е повярвал на легендата за самия себе си. Може би наистина е смятал, че нищо не може да го убие.

— Доколкото познавам Ред, може би жилетките просто са го дразнели — отвърна тихо Дан Форд, продължавайки да кара. — Все пак дойдоха по-късно от него в полицията. Може би това само по себе си е причина.

Барън замълча и разговорът замря. След час вече бяха далеч от светлините на града и продължаваха на север, по щатската магистрала сред хълмовете към планините Техачапи. Дъждът вече беше спрял и от небето ги гледаха звездите.