Алън Фолсъм
Претендентът (22)

22

Кафене „Холивуд“, булевард „Сънсет“, Лос Анджелис, Сряда, 13 март, 1:50 сутринта

— Нека да повторя всичко още веднъж — каза Дан Форд, нагласи очилата с рогови рамки на носа си и прелисти смачкания джобен бележник, в който си записваше всичко. — Имената на другите картоиграчи са Уилям и Вивиън Удс от Мадисън, щата Уисконсин.

— Да — отвърна Джон Барън и се огледа.

Бяха в сепаре в дъното на ресторанта, в който нямаше почти никакви други хора. Единствените изключения бяха трима тийнейджъри, които се кикотеха на една маса до вратата, и сервитьорката със сребриста коса, която си говореше с двама служители от газовата компания, които очевидно току-що бяха приключили смяната си.

— Името на кондуктора е Джеймс Линч от Флагстаф, щата Аризона. — Форд пресуши чашата си с кафе. — Работил е в железопътната компания „Амтрак“ седемнайсет години.

Барън кимна. Когато Форд му се беше обадил у дома някъде след единайсет, той му беше обещал подробности за събитията в „Саутуест Чийф“ и имената на замесените хора, които засега не бяха споделяни с медиите, за да не се попречи на разследването и уведомяването на роднините. Барън още не беше заспал — седеше и гледаше телевизия, след като беше изгубил последните няколко часа да си блъска главата как да напусне отряда и да се измъкне от Лос Анджелис. Къде да замине и как да го направи по възможно най-добрия начин за Ребека. Беше потърсил по телефона нейната психиатърка д-р Джанет Фланъри и когато телефонът иззвъня, си беше помислил, че е тя. Обаждаше се Дан Форд, за да провери как се чувства Барън след първата си истинска работна смяна в отряда и да го попита дали може да му разкаже какво се е случило.

Канеше се да попита дали Форд вече е говорил с Лий, Халидей или някой от останалите, но се спря навреме. Дан Форд беше най-добрият му приятел, така че все някога трябваше да поговори с него — и ако нямаше нищо против да остави за малко своята французойка Надин, за която се беше оженил преди две години, но продължаваше да я нарича „младоженка“ и да я глези като такава, можеше да поговори с него още сега. По този начин щеше да отвлече мислите си от репортажите за убийствата в експреса, преследването и смъртта на Франк Донлан, които вървяха по всички телевизионни канали. Отново и отново показваха влака, спрян насред линията, както и чувалите с телата на Бил Удс и кондуктора. Беше видял паркинга и синия форд с Халидей на шофьорското място, беше зърнал и самия себе си на задната седалка с Реймънд, докато колата си пробиваше път през тълпата журналисти.

Беше видял и колата на съдебния лекар, която отнасяше тялото на Донлан в моргата, както и пресконференцията в полицейското управление, на която Ред Макклачи стоеше до началника на полицията Луис Харуд, а Харуд повтаряше за журналистите версията за „самоубийството“, измислена от Валпарайсо. Както и беше предположил Барън, тя веднага беше станала официална.

— Така нареченият „заложник“ се е представил като — Форд отново погледна в бележките си… — Реймънд Торн от Ню Йорк. В момента е в ареста, докато самоличността му не бъде установена със сигурност.

— Днес сутринта в осем и половина ще разгледат неговия случай — обясни Барън. — Или ще го пуснат да си ходи, или не. Зависи какво ще открият дотогава.

Беше ясно, че заповедта на Ред да не се вдига шум за автоматичния пистолет „Рюгер“, открит в багажа на Реймънд, се спазва — ако някой извън полицейското управление изобщо знаеше за оръжието, това би бил Дан Форд.

Барън сведе поглед към чашата с кафе, която държеше с две ръце. Дотук се беше справил добре, като беше съобщил на Форд само най-нужната информация и не беше позволил на чувствата си да изплуват на повърхността. Не знаеше още колко време ще издържи. Чувстваше се като наркоман. Ако скоро не си получеше дозата, щеше да се побърка. А дозата в неговия случай щеше да бъде да погледне Форд в очите и да му разкаже всичко.

Независимо от професията му на репортер Дан Форд беше единственият човек на света, от когото нямаше тайни и който се беше грижил за него като брат от деня, в който бяха убили родителите му, и не беше спрял да се грижи за него дори когато замина да следва на другия край на страната, в Северозападния университет.

Беше продължил да му помага да се справи с безумно заплетената мрежа от държавни и щатски комисии, застрахователни компании и организации, за да може Ребека да остане в „Св. Франсис“ и продължителното й скъпо лечение да не бъде прекъснато.

И беше направил всичко това за човека, който неволно беше станал причина да изгуби едното си око когато бяха деца — десетгодишни хлапаци, които си бяха направили ракета от една къса тръба, като я бяха натъпкали с пирони и метални топчета, а после бяха прикрепили към нея две огромни, незаконно произведени пиратки, за да й служат като двигатели. Малкият Джон Барън ги беше запалил по-рано, отколкото трябва, взривът беше отнесъл прозорците на гаража на съседите на две пресечки разстояние, а един пирон се беше забил право в дясната зеница на Дан Форд. Наказанието беше сурово — а приятелят му беше загубил половината от зрението си.

Но днес, шестнайсет години след онзи съдбовен следобед, те отново седяха заедно в сепарето на денонощното кафене на булевард „Сънсет“, макар че наближаваше два, а в осем сутринта Барън трябваше да се яви в Паркър Сентър и да представи доклада за „самоубийството“ на Франк Донлан, по прякор „Уайти“. И Барън никога не беше изпитвал по-голяма нужда да сподели всичко с Форд.

Но не можеше.

Беше го осъзнал в момента, в който беше влязъл в кафенето и беше видял Форд да го чака. Точно в този момент той разбра, че ако сподели с него всичко, което знаеше, щеше да го постави в почти същото положение. Щом Дан Форд научеше за убийството, приятелските му чувства щяха да надвият над професионализма и той нямаше да каже нищо на никого. И с мълчанието си щеше да се превърне в съучастник на престъплението.

Нямаше значение, че Барън се готви да напусне отряда. Засега все още беше член на 5–2 и поради самото естество на отряда и всеобщия респект към Ред Макклачи, ако истината някога излезеше наяве, скандалът щеше да бъде толкова колосален, че всеки, който имаше и най-малка връзка с обвиняемите, щеше да бъде разследван под ослепително ярките прожектори на общественото внимание. Репортерите, прокурорите и адвокатите щяха да преровят всичко, до най-малката подробност, а в Лос Анджелис нямаше журналист или детектив, който да не знае за приятелските отношения между Форд и Барън. Една местна телевизионна станция дори беше направила специално предаване за двамата, излъчено в централно време. Нямаше значение къде ще отиде Барън после — в този ден той все още беше член на 5–2 и беше в гаража по време на убийството на Донлан, така че Форд щеше да бъде разпитан.

Ако Форд избегнеше отговора, това веднага щеше да включи алармите на общественото внимание и прокуратурата щеше да го повика, за да отговори на същите въпроси, но под клетва. Барън познаваше приятеля си твърде добре, за да се съмнява, че той щеше да избегне отговора дори в този случай. С отричането на фактите, които знаеше, Форд официално щеше да извърши престъпление, а ако избереше да се позове на Петата поправка, все едно признаваше вината си. Във всеки случай разпитът щеше да провали кариерата и цялото му бъдеще.

Така че Барън нямаше друг избор, освен да не казва на Форд нищо повече от обещаното, а после да се сети, че трябва да поспи, и да приключи тази среща възможно най-бързо. Той извика сервитьорката за сметката.

— Разкажи ми за Донлан.

— Какво? — сепна се Барън.

Форд беше оставил бележника си и го гледаше над ръба на очилата с рогови рамки.

— Разкажи ми за Донлан — повтори той.

Подът сякаш внезапно пропадна под краката на Барън. Той положи огромни усилия да запази спокойствие и попита:

— Имаш предвид във влака?

— Имам предвид в гаража. Вътре е имало четирима детективи и само един Уайти Донлан. И то не просто четирима какви да е детективи — а Ред Макклачи, Полчак, Валпарайсо и ти самият. Най-добрите в града. Мога да си представя, че Донлан е имал богат опит с оръжията и белезниците, но все пак как е успял да скрие цял пистолет от тези четирима детективи?

— Накъде биеш? — попита Барън и се вторачи в него.

Цялото му същество се бунтуваше, както когато застреляха Донлан.

— Подробностите, които ми съобщи току-що, можех да науча почти от всеки друг в Паркър Сентър.

Очите на Дан Форд, едно стъклено и едно истинско, не се откъсваха от Барън.

— Аз бях там, когато Халидей те откара от гаража. Ти седеше на задната седалка с този Реймънд или какъвто е там. Ти ме видя и отклони поглед. Защо?

— Дори така да е станало, не съм го направил нарочно. Случиха се сто неща.

Сервитьорката доближаваше с нова кана кафе. Форд поклати глава и й махна, че нямат нужда от нищо, после отново погледна към Барън.

— Какви неща, Джон? Какво точно се случи?

Барън искаше да си тръгне точно в този момент, просто да се изправи и да излезе от кафенето, но не можа да го направи. Думите на Валпарайсо сякаш сами излязоха от устата му по същия начин, по който ги беше повторил началникът на полицията Харуд по телевизията.

— Никой не разбра. Донлан някак си беше успял да скрие пистолет двайсет и втори калибър с къса цев в панталоните си. Когато се опитахме да го свалим по стълбите, той измъкна едната си ръка от белезниците, извика: „Аз бях до тук“, видяхме пистолета и — бум.

Дан Форд го изгледа вторачено.

— Просто така?

Барън твърдо отвърна на погледа му.

— Не знам как трябва да бъде по принцип. Никога не бях виждал някой да се самоубива.