Алън Фолсъм
Претендентът (157)

78

Цюрихбергщрасе 257, 10:15 сутринта

Максин Лосберг ги посрещна на вратата на малкия апартамент на пресечка и половина от зоопарка в Цюрих. Четирийсетгодишната вдовица на Ханс Лосберг очевидно все още беше в шок и не можеше да повярва какво се е случило. Успокояваше я единствено присъствието на Хелмут Водоа, приятеля на съпруга й, и тя го държа за ръката през цялото време, докато бяха там.

Инспектор Беелр внимателно и деликатно й обясни, че търсят информация, която да им помогне да заловят убиеца на съпруга й. Попита я дали не знае за някоя частна поръчка, с която той се е занимавал наскоро. Може би дори безплатна, като услуга на някой приятел?

— Ja — отвърна тя и ги поведе по един тесен коридор.

В дъното му се намираше стаята, в която Лосберг беше държал старомодната си ръчна печатарска преса и кутиите с оловни букви. Миришеше на мастило. Вдовицата бързо отвори чекмеджетата едно по едно и се изненада, когато не откри нищо.

— Ханс винаги пазеше по едно копие от всичко, което печата — каза тя озадачено на немски.

Беелр преведе на гостите, после я попита:

— А какво точно печаташе?

— Eine Speisekarte.

— Меню — преведе бързо Беелр.

Мартин и Коваленко се спогледаха.

— За кого го печаташе? — попита Коваленко.

Беелр преведе, вдовицата на Лосберг му отговори на немски и той се обърна към тях.

— Бизнес съдружник, но тя не знае кой точно. Знае само, че трябвало да се отпечатат точно двеста менюта. Нито повече, нито по-малко, а сигналните бройки трябвало да бъдат унищожени и наборът да бъде разпилян. Спомня си го ясно, защото съпругът й го е споменал пред нея.

— Попитайте я дали знае кога е направена поръчката.

Беелр отново се обърна към жената, тя отговори и той им преведе:

— Не си спомня точно кога е направена поръчката, но съпругът й направил сигнална бройка миналата седмица, а после отпечатал самите менюта миналия понеделник вечерта. Тя искала да отидат на кино, но той не можел, защото бил започнал да печата. Бил много зает, защото поръчката трябвало да бъде изпълнена бързо.

Мартин и Коваленко пак се спогледаха. Форд и Вабр бяха убити рано в сряда сутринта. Вабр без проблеми можеше да е взел менютата от Лосберг във вторник.

— Какво имаше на менюто? — продължи да разпитва Коваленко.

Беелр преведе въпроса и Максин Лосберг отговори. Не знаеше.

Някакъв човек беше дошъл в апартамента им в понеделник и тя го беше видяла съвсем за кратко, защото Лосберг го завел в задната стая. Повече не го видяла.

— Коваленко? — Мартин го докосна по лакътя и му направи знак да излезе в коридора. Когато вече не можеха да ги чуят, той се обърна към него. — Покажи й ги.

— Какво да й покажа?

— Снимките на Кабрера. Ако наистина е бил той, тя ще го разпознае веднага. И това ще е достатъчно основание да му поискаш пръстови отпечатъци.

Коваленко се поколеба.

— Да не би да те е страх, че ще се окажем прави?

Максин Лосберг седна на кухненската маса, а Коваленко отвори лаптопа си, седна до нея и изкара на екрана снимката на Александър Кабрера, която имаше от руското Министерство на правосъдието.

Мартин стоеше зад тях и гледаше над лявото рамо на Коваленко, а Беелр и Хелмут Водоа стояха вдясно.

Коваленко щракна с мишката и на екрана се появи снимката на Кабрера, който се качваше в лимузина пред главната квартира на компанията си в Буенос Айрес. Руският детектив се обърна към Максин Лосберг.

— Не мога да кажа — отвърна тя на немски.

Коваленко щракна още веднъж и те видяха Кабрера с работен гащеризон и каска, който разглеждаше плановете, разпънати на предния капак на пикапа някъде в пустинята.

Максин поклати глава.

— Nein.

Щрак.

Появи се още една снимка. Мартин не я беше виждал досега. Беше направена пред някакъв хотел в Рим и на нея се виждаше Кабрера, който стоеше до една кола и говореше по мобилния си телефон. Вдясно от него шофьорът беше отворил задната врата. Една много привлекателна млада жена с тъмна коса седеше на седалката и очевидно чакаше Кабрера да се качи при нея.

Мартин замръзна, когато я видя.

Максин Лосберг се изправи.

— Nein.

Това не беше човекът, когото беше видяла със съпруга си.

— Коваленко — намеси се рязко Мартин. — Увеличи я.

— Какво?

— Увеличи снимката. Искам да видя жената на задната седалка.

— Защо?

— Направи го, по дяволите!

Коваленко объркано се обърна да го погледне през рамото си. Беелр, Максин Лосберг и Хелмут Водоа също го гледаха с учудване. В гласа на Мартин се преплитаха изумление, ярост и ужас. Коваленко отново се обърна към компютъра. Щрак. Жената на снимката се приближи и чертите й станаха по-ясно различими.

— Дай пак — нареди Мартин.

Щрак. Лицето на жената изпълни целия екран. Беше снимана в профил, но нямаше съмнение коя е. Абсолютно никакво съмнение. Беше Ребека.