Алън Фолсъм
Претендентът (208)

34

Жп гара „Москва“, Санкт Петербург, 8:35 сутринта

Мартин слезе от влака доста след Коваленко, сякаш не се познаваха. Беше гладко избръснат, а и косата му беше значително по-къса благодарение на същия онзи руснак, който се грижеше за самовара във вагона. Срещу пачка рубли, осигурени от Коваленко, им донесе в купето самобръсначка, сапун, ножица и ръчно огледало. Останалото Мартин свърши сам, надвесен над умивалника в една от двете миниатюрни тоалетни на вагона. Прическата му нямаше да спечели награда, но гладко избръснат и подстриган, той нямаше почти нищо общо със снимката от визата си.

Коваленко пръв забеляза младия мъж с парцаливи джинси и цигара в устата недалеч от гишето. Очевидно беше надрусан с нещо, седеше по турски на пода с китара в скута и подрънкваше на нея, но не особено успешно. Коваленко по принцип разпознаваше „фарцовчиците“ — продавачите на черния пазар. Но този дори го познаваше и по лице. Коваленко се сети, че младежът е наркоман, когото беше арестувал преди няколко години в Москва по обвинение в убийството на друг дилър. По-късно бяха свалили обвиненията, но той очевидно не си беше взел поука от цялото преживяване, защото отново се беше върнал да продава на улицата, макар и в Санкт Петербург вместо в Москва.

Докато го приближаваше, Коваленко осъзна, че колкото и да беше надрусан младежът, той очевидно наблюдаваше хората, които слизаха от влаковете. Не знаеше дали е видял самия него и дали изобщо е в състояние да го разпознае.

Вдясно се отклоняваше един коридор. От тавана висеше табела, която упътваше пътниците към връзката с Транссибирския експрес. Коваленко стигна до коридора и бързо зави по него, за да се скрие от погледа на „фарцовчика“. Десет секунди по-късно го настигна и Мартин.

— Вече са тук — каза тихо Коваленко.

— Кой?

— Шпионите на царевич.

— Видяха ли ни?

— Може би. Кой знае. Продължаваме.