Алън Фолсъм
Претендентът (148)

69

8:20 вечерта

Колата, бял джип „Мерцедес ML500“ с цивилни номера бавно, но сигурно успя да ги изведе от Париж през това, което френските медии вече бяха нарекли „снежната буря на века“.

— Преди пушех. Сега пак ми се иска да пропуша. — Коваленко отпусна газта и мерцедесът тромаво прескочи една бабуна, оставена от снегорина. — На такова пътуване му отива да пушиш. Естествено, нищо чудно да умра скоро след като пристигнем.

Мартин чуваше бърборенето му сякаш отдалеч, защото все още мислеше за тръгването им. Ленар им докара колата лично почти веднага след като Коваленко му се беше обадил, и остана навън на студа и снега пред хотел „Сент Оранж“. Коваленко му подаде бележника на Халидей и хвърли на задната седалка малкия си натъпкан куфар, в който сред личните си вещи беше прибрал и папката на Дан Форд. Ленар почти през цялото време гледаше Мартин, а изражението му ясно говореше какво мисли. Ако Коваленко не беше настоявал, че незабавно трябва да замине за Цюрих, а Мартин по политически причини трябва да го придружи, Ленар със сигурност щеше да го арестува веднага. От друга страна, така получаваше бележника на Халидей и се отърваваше от един твърде агресивен руснак и един досаден американец, когото не харесваше и на когото не вярваше, но все пак нямаше реален мотив да задържи. Накрая просто каза на Коваленко, че очаква с нетърпение доклада му от Цюрих, и го предупреди да кара предпазливо през бурята и особено да внимава да не разбие колата. Мерцедесът беше нов и беше единственият джип, с който разполагаше парижката полиция.

Коваленко веднага хареса колата и с всяка минута й се доверяваше все повече. Доволен от начина, по който се държеше на пътя въпреки снега, той си позволи да увеличи скоростта, когато прекосиха Сена при Мезон-Алфор и хванаха магистрала 19, която щеше да ги отведе на юг, а после на изток към швейцарската граница.

Дълго време двамата не проговориха. Слушаха само воя на бурята и постоянния ритъм на чистачките, които се бореха със снега. Най-сетне Мартин се обърна към Коваленко.

— Политика или не, можеше да ме предадеш на Ленар. Защо не го направи?

— Ще пътуваме дълго, мистър Мартин — отвърна Коваленко, без да откъсва очи от пътя. — А твоята компания започна да ми харесва. Сигурно е по-добре да седиш в тази кола, отколкото в някой френски затвор. Да?

— Това не е отговор.

— Не, но е самата истина. — Коваленко за миг го погледна, после пак се съсредоточи върху пътя.

В колата отново се възцари тишина и Мартин се отпусна, загледан в острата фуния от светлина, която фаровете на джипа прорязваха през сиво-белия, безкраен тунел от сняг, прекъсван от някой и друг осветен знак на магистралата.

Секундите и минутите течаха необезпокоявани и Мартин хвърли поглед към Коваленко. Брадатото му лице беше осветено от контролното табло, тялото му изпълваше седалката, а под сакото се виждаше издутината на пистолета. Беше ченге до мозъка на костите си, с жена и деца някъде в Москва. Приличаше на Халидей, на Рузвелт Лий, Марти Валпарайсо, Полчак и Ред — професионални полицаи, които издържаха семейства. Точно като тях, и той разследваше убийства.

Но Мартин още в началото беше доловил и нещо друго у него. Коваленко имаше и някакъв свой, таен план. Когато Мартин го попита дали Китнър притежава достатъчно влияние, за да наклони везните в посока на царя и така да разшири бизнеса си в Русия, Коваленко му отговори, че е ченге и не разбира от власт и политика. Но после заяви, че Ленар няма да го арестува по политически причини. Значи все пак разбираше от някаква политика.

„Руска работа“, беше казал, когато Мартин го попита дали има снимки на Кабрера отпреди ловния инцидент. Беше му отговорил, че няма, защото тогава това не било важно. А какво беше важно сега? Какво се беше променило? Каква беше тази „руска работа“? Коваленко можеше и да не иска да говори, но след като беше взел Мартин със себе си, „руската работа“ вече беше и негова работа.

Мартин изведнъж наруши тишината.

— Защо криеш от Ленар? Защо не му каза за Кабрера и за пръстовите отпечатъци? Или за Реймънд и Китнър?

Коваленко не отговори и не откъсна очи от пътя пред себе си.

— Нека да позная — продължи да го притиска Мартин. — Защото дълбоко в себе си ти също се страхуваш, че Александър Кабрера и Реймънд Торн са едно и също лице, и не искаш никой друг да го разбере. Точно затова ме накара да извадя дискетата и страницата, на която пишеше за Аржентина. Остави му бележника на Халидей, защото се налагаше, но се надяваш Ленар никога да не разбере за останалото. Взе ме със себе си, за да не може да ме разпита Ленар. Сега двамата с теб сме единствените хора, които знаят цялата история, и ти не искаш никой друг да я научава.

— От теб би излязъл добър психоаналитик. — Коваленко за миг го погледна, после добави: — Или детектив?

После отново се обърна напред и хвана волана по-здраво, защото снегът се усили.

— Но ти не си детектив, нали така? Ти си студент в Манчестърския университет. Нали те проверих? Нали така успяхме да открием лейди Клемънтайн Симпсън?

„Вие“ или „лично ти“? Мартин знаеше отговора.

— Предпочитам да стоиш настрани от нея — каза студено.

Това, което й бяха причинили Коваленко и Ленар, все още го изпълваше с гняв. Коваленко обаче се ухили.

— Привлекателната млада дама не е най-важното в случая, Мартин. Става дума за друго. Щом си студент, къде си завършил колеж? Пак в Манчестър?

Мартин не отговори за момент. Коваленко беше умен, беше направил необходимите проверки и ако не внимаваше много, щеше да го хване в лъжа. Когато беше кандидатствал в Манчестърския университет, той просто се беше обадил в Калифорнийския и беше поискал дипломните си работи под името Джон Барън. После ги беше сканирал, беше променил името от Джон Барън на Никълъс Мартин, беше ги разпечатал отново и ги беше изпратил в канцеларията. Досега никой не го беше разпитвал за тях.

— Завършил съм Калифорнийския — отвърна. — Точно тогава излизах с Дан Форд и се запознах с Халидей.

— „Калифорнийския“? Това е щатският университет на Калифорния в Лос Анджелис, нали така?

— Да.

— Не си го споменавал преди.

— Стори ми се, че не е важно.

Коваленко за миг го погледна изпитателно право в очите. Мартин издържа на погледа му и руският детектив отново се съсредоточи върху пътя.

— В замяна и аз ще ти кажа нещо, Мартин. Става дума за Питър Китнър. Може би след това ще разбереш защо ти изглеждам притеснен за Александър Кабрера и защо нямаше да е особено умно да те оставя на инспектор Ленар.