Алън Фолсъм
Претендентът (139)

60

Питър Китнър внимателно облече официална колосана бяла риза. Обикновено се възползваше от услугите на френския иконом, но днес той не беше успял да пристигне заради снега. Вместо това му помагаше личният му секретар Тейлър Бари, който му подаде панталоните с копринена подплата за черния смокинг, а после се обърна към махагоновия шкаф, за да намери подходяща папийонка за него.

На Бари се падна възможно най-лошата вечер, в която да изпълнява ролята на личен прислужник на Китнър. Медийният магнат беше изпълнен с гняв и насочваше по-голямата част от него към Бари, и то — поне от гледната точка на Китнър — с пълно право: Бари не беше успял да уреди личната среща с Александър Кабрера и баронеса Марга дьо Виен, както му беше наредил. Не беше проблем да намери подходящо място. Бари бързо беше открил една усамотена вила недалеч от Версай и беше уредил да я използват на другата сутрин. По-трудното беше да се свърже с Кабрера или баронесата. В крайна сметка му се беше наложило да остави съобщение и той го беше направил на всички възможни места — съобщения за Кабрера в „Риц“, в главната квартира на компанията му в Буенос Айрес и в европейския му офис в Лозана, а за баронесата — в нейното имение в Оверн и в апартамента й в Цюрих. Навсякъде му съобщиха, че търсените лица в момента пътуват и просто не може да се свърже с тях. Бари не се съмняваше, че Китнър ще приеме този отговор като лична обида. Сър Питър Китнър можеше да се обади по всяко време на крале, президенти и най-влиятелни бизнесмени в целия свят и никой от тях, дори по време на извънредно положение, не си беше позволявал да не му отговори по телефона, камо ли да му каже, че „просто не може да се свърже“ с него.

— Папийонка — нареди Китнър, като закопча и последното копче на панталона си.

— Веднага, сър.

Бари му подаде избраната папийонка, като почти очакваше да му я върне. Но Китнър я дръпна от ръката му и го изгледа с ярост.

— Сам ще се дооблека. Кажи на Хигс колата да бъде готова след пет минути.

— Слушам, сър.

Тейлър Бари кимна отривисто и излезе от стаята щастлив, че е освободен. Китнър се обърна към огледалото. Ядосано завърза първия възел, втория, после си наложи да се успокои. Вината изобщо не беше на Бари. Кабрера и баронесата бяха отхвърлили него самия, а не личния му секретар. Бари просто си беше свършил работата. Китнър изведнъж осъзна, че не може да откъсне поглед от отражението си, и рязко се извърна.

Алфред Нойс беше мъртъв; Фабиен Кюрте също. Ножът и 8-милиметровият филм бяха изчезнали. Колко време беше минало от инцидента в парка „Монсо“? Двайсет години? Тогава Китнър беше един от шестимата възрастни, които наглеждаха един детски рожден ден и снимаха с любителски камери. Пол, десетгодишният син на Китнър и съпругата му Луиза, беше изтичал под дърветата, за да прибере футболната топка. Нойс го беше последвал с включена камера и беше пристигнал точно навреме, за да заснеме как четиринайсетгодишният Александър изскача отнякъде и забива нож в гръдния кош на момчето. Нойс веднага го беше сграбчил за ръката и беше изпуснал камерата, но тя беше продължила да работи. Александър се беше опитал да се измъкне, но не беше успял. После беше захвърлил ножа и беше побягнал. Но вече бе твърде късно. Пол лежеше на земята и умираше, пронизан в сърцето и облян в кръв.

Александър беше оставил на Нойс както оръжието на убийството, така и запис на самото убийство, направен с 8-милиметровата любителска камера. Нойс беше разказал на полицията какво се е случило — някакъв младеж внезапно изскочил от храстите, пронизал Пол Китнър и избягал, но не им бе съобщил нищо повече. Той дори не беше споменал, че познава нападателя, че е запечатал целия инцидент на лента и че е прибрал оръжието, с което е било извършено убийството.

А не беше споменал нищо, защото Питър Китнър беше най-близкият му приятел от години и защото той беше един от малцината, които знаеха за истинската му самоличност. Не беше казал нищо, защото решението какво да се прави с ножа и записа не можеше да бъде взето от него, а само от Китнър.

Ето защо, ден след погребението на Пол, Китнър се беше обадил на баронесата и Александър, за да се срещнат в един апартамент на хотел „Сахер“ във Виена. И там, тъй като не искаше семейството му да научава за съществуването на Александър, нито пък искаше да ги подлага на мъчението и скандала, че единият му син е убил другия, той им беше показал веществените доказателства и им беше предложил писмен договор. В замяна на мълчанието на Китнър Александър трябваше незабавно да напусне континента и да замине за Южна Америка, където да приеме ново име и самоличност; Китнър се задължаваше да осигури финансово пребиваването и образованието му там. В замяна Александър трябваше да подпише документ, че завинаги се отказва от правото си да използва фамилията Романов и обещава никога да не разкрива произхода си, защото в противен случай доказателствата за убийството веднага щяха да бъдат представени в полицията. С други думи, в замяна на свободата си той беше прокуден от Европа и семейството си в най-жестокия смисъл на този израз — собственият му баща завинаги се отказваше от него.

Китнър разполагаше с ножа, филма и в лицето на Нойс със свидетел на убийството и поради всичко това Александър нямаше друг избор, освен да се подчини. Баронесата беше принудена да подпише същия договор, защото Китнър знаеше, че всъщност тя беше замислила убийството и също беше отговорна за него.

Баронесата — красива рускиня от шведски произход, съпруга на френския филантроп барон Едмон дьо Виен и законна настойница на Александър — беше една от първите дами в Европа. Двамата с Китнър често се бяха засичали и поддържаха сърдечно, делово приятелство. Но под тази внимателно изработена фасада се криеше жена с големи амбиции и сериозна липса на морал, която — след като беше отхвърлена от Китнър и семейството — беше прекарала целия си живот, планирайки как да им отмъсти.

Китнър можеше да предвиди какво ще се случи още преди години, докато бяха в ранната фаза на младежкия си флирт. Един студен и ветровит ден двамата вървяха покрай Сена, хванати за ръка, и тя му разказа една история. Обясни му, че не я е споделяла почти с никого, а главната героиня в нея била близка приятелка от Стокхолм, която веднъж, когато била на петнайсет, отишла в Италия на училищна екскурзия.

Един ден в Неапол приятелката й се отделила от групата съученички и учителки и се изгубила. Докато се опитвала да намери хотела, в който били отседнали, я пресрещнал младеж, който й показал голям нож и се заклел, че ще я убие, ако не тръгне с него. После я закарал в някакъв мърляв апартамент, където опрял ножа в гърлото й и й наредил да прави секс с него. Ужасена, тя се подчинила. И когато младежът се отпуснал, след като свършил, тя хванала ножа, намушкала го в корема и му прерязала гърлото. Но това не било достатъчно. Тя отрязала и пениса му и го хвърлила на пода. После отишла в банята, внимателно се почистила, облякла се и си тръгнала. След половин час намерила пътя към хотела и отново била с приятелките си, като не казала на никого какво се е случило. Едва цяла година по-късно решила да се довери на баронесата.

Тогава Китнър беше решил, че историята е доста неправдоподобна, а може би и напълно измислена, и я беше подминал като фантазия на двайсетгодишно момиче, което иска да се представи за по-опитно в нещата от живота. Но едно все пак му бе направило впечатление, независимо дали историята беше истинска, или не — обезобразяването на мъжа. Можеше да оправдае действията на приятелката й, която беше отвърнала на изнасилването със сила и дори беше убила насилника си. Но обезобразяването на трупа беше друго нещо. Сякаш смъртта не му беше достатъчна, а трябваше да бъде наказан още по-сурово. Той не можеше да си обясни защо го е направила, какво я е подтикнало да го стори. Но очевидно момичето беше имало нещо, което — след като е било пробудено от травмата — я е принудило да отмъсти не просто жестоко, а брутално.

Когато видя филма с убийството на Пол в парка, Китнър си спомни за тази история и едва тогава осъзна, че нито историята е измислена, нито пък се е случила на някаква си приятелка. Баронесата беше разказвала собствените си преживявания. За броени мигове тя се беше превърнала от жертва в убиец, а после и в касапин. В тази светлина убийството на любимия му син от по-възрастния му брат от друга майка, за съществуването на когото дори не беше подозирал, извършено може би дори със същия нож, не беше обикновено престъпление. Беше хладнокръвно разкритие за това, което в действителност се беше случило в Неапол и което трябваше да му покаже с кого си има работа: бивша любовница, неспособна да прости или забрави, отмъстителна и твърдо решена да унищожи не само любовта, но и живота му.

Като библейски, Шекспиров или древногръцки персонаж баронесата се беше превърнала в садистична богиня на мрака. Твърде възрастна и известна, за да си позволи да извърши убийството лично, тя беше създала нов отмъстител в лицето на Александър, като още от люлката го беше закърмила с омраза към Китнър. Може би Китнър просто трябваше да я убие — и собствената му майка, ако все още беше жива, най-вероятно щеше да постъпи точно така, но въпреки вродената си агресивност той просто не можеше да прекрачи тази граница и беше предпочел да сключи с баронесата договор, който да държи нейния убиец далеч от дома му. И през цялото това време договорът беше спазван. До днес — когато и баронесата, и нейният син убиец се бяха завърнали.

Очите на Китнър постоянно бягаха към отражението му в огледалото. Струваше му се, че изведнъж се е превърнал в уплашен и безпомощен старец, който не може да контролира нищо в живота си. Колко мрачно и зловещо от страна на баронесата да накара Александър да убие Алфред Нойс точно в парка „Монсо“ — на същото място, на което беше убит Пол! А след като Нойс, единственият свидетел на убийството на Пол, беше мъртъв, а оръжието и филмът несъмнено бяха взети от Александър, договорът на Китнър с тях вече беше безсмислен.

Китнър щеше да отиде в Давос със съпругата и децата си. Баронесата също щеше да бъде там, както и Александър, и той не можеше да направи нищо по въпроса. Те вече знаеха, че ще направи важно съобщение, и се досещаха за съдържанието му. Ами ако богинята на ада отново реши да изпрати своя ангел отмъстител с испанския нож в ръка, за да изненада Китнър, сина му Майкъл, съпругата или някоя от дъщерите му?

От тази мисъл го побиха вледеняващи тръпки. Китнър бързо вдигна слушалката от телефона, монтиран на стената до лакътя му.

— Свържи ме с Хигс.

— Слушам, сър — отвърна Бари и Китнър чу как набира номера на Хигс чрез централата.

Миг по-късно началникът на охраната му се обади:

— Хигс слуша, сър.

— Искам да разбера къде се намират в момента Александър Кабрера и баронеса Дьо Виен. Когато ги намериш, веднага им назначи постоянно наблюдение. Използвай толкова хора, колкото ти трябват. Искам да знам къде ходят, с кого се срещат и какво правят. Искам да знам къде се намират във всеки един момент, двайсет и четири часа в денонощието, докато не ти наредя нещо друго.

— Ще отнеме малко време, сър.

— Тогава не го губи в празни приказки — отвърна Китнър и затвори.

За пръв път от убийството на Пол чувстваше несигурност и паника. Нарежданията му бяха неразумни и параноични, но нямаше друг начин. Все пак си имаше работа с луда.