Алън Фолсъм
Претендентът (134)

55

— В бръшляна имаше три клонки, строшени съвсем наскоро — обясни Коваленко, докато бързо се отдалечаваха от апартамента на Арман. — Хората на Ленар излязоха на двора, огледаха се за няколко секунди и веднага се върнаха в сградата. Градски деца, това е проблемът според мен. Не са като руснаците, отгледани с красотата и трудностите на селския живот, или като американците, които пък обичат да гледат уестърни. Обичате ли уестърни, мистър Мартин?

Ник Мартин не знаеше какво да отговори, нито дори какво да мисли. Коваленко просто се беше показал и възпитано беше попитал Мартин дали ще се качи в синята кола, което той беше направил поради липсата на алтернатива. А сега Коваленко очевидно се канеше да го предаде в ръцете на френската полиция.

— Значи сте намерили чувала и сте видели какво има в него? — заключи той тъжно.

— Да — кимна Коваленко.

— Защо не го дадохте на Ленар?

— По простата причина, че го намерих аз, а не той.

— Тогава защо го оставихте, а не го взехте?

— Защото знаех, че в някакъв момент човекът, който го е сложил там, ще поиска да си го прибере. И сега разполагам както с вещественото доказателство, така и с извършителя. — Коваленко зави по булевард „Сен Мишел“ и намали заради движението. — Какво толкова открихте или си помислихте, че сте открили в бележника на детектив Халидей, че заради него рискувахте да ви арестуват не само веднъж, както видяхме, а два пъти? Доказателства, които уличават вас самия?

Мартин се стресна.

— Да не би да смятате, че аз съм убил Халидей?

— Когато го видяхте в парка „Монсо“, веднага се обърнахте на другата страна.

— Нали ви казах защо. Дължах му пари.

— Има ли някой, който да потвърди тази версия?

— Не съм го убил аз.

— Вие твърдяхте, че не сте взели и бележника му — отбеляза Коваленко и за момент го погледна в очите, преди да върне поглед на улицата пред себе си. — Добре, нека за момент да приемем, че не сте го убили. Или вие, или мистър Форд сте проявили немалката дързост да отмъкнете веществено доказателство изпод носа на полицията по време на огледа на местопрестъплението. Това означава, че или сте знаели, или поне сте вярвали, че въпросното веществено доказателство е от изключителна важност. Нали така? Разбира се, остава и папката. Откъде се взе тя и защо е толкова ценна?

Мартин вдигна поглед. Прекосяваха Сена по моста „Сен Мишел“. Точно пред тях се виждаше главното управление на парижката префектура на полицията.

— Каква полза имаш да ме вкараш в затвора?

Коваленко не отговори. След няколко секунди стигнаха до сградата на полицията и Мартин очакваше руснака да забави и да завие към нея, но той не го направи, а продължи да кара по булевард „Севастопол“, все по Десния бряг.

— Къде отиваме? — попита Мартин.

Коваленко не отговори.

— Какво искаш от мен? — настоя той.

— Умението ми да чета на английски, особено написан на ръка, с жаргонни думи и съкращения, не е на нужната висота — обясни Коваленко и откъсна очи от пътя, за да го погледне. — И така, какво искам от теб? Искам да ме разходиш бавно и подробно из целия бележник, а после и през другата папка.

Авеню Ош 127, 12:55 следобед

Фенерчето беше светнато, а лампата — загасена.

Едно завъртане отгоре, после още едно, после две отдолу и Александър свали капака на централното електрическо табло. Още две завъртания на отвертката, и той разхлаби един голям бушон за 220 волта. Като внимаваше да не прекъсне жиците, свързани с него, той го измъкна от гнездото. Отвори брезентова чанта и извади миниатюрен таймер с гнезда за свързване на проводници с високо напрежение в двата края. Предпазливо откачи една от жиците от бушона и я свърза с единия край на таймера, като по този начин го постави в положение, от което контролираше целия бушон. Върна бушона на таблото и го завинти здраво, сложи капака на мястото му и стегна четирите болта в ъглите. Накрая изгаси фенерчето и пусна тока.

Пет секунди по-късно Александър се изкачи по стълбището, отвори задния изход и излезе на алеята. Навън беше паркиран форд пикап, взет под наем. Той се качи и потегли. Синият работен комбинезон, русата перука и фалшивата карта на електротехник, която носеше в джоба си, се бяха оказали излишни. Вратата беше отключена; никой не го беше забелязал да идва или да си отива. Дори не беше прекъснал тока за толкова дълго, че някой да се оплаче в централата. Цялата процедура му отне по-малко от пет минути.

Точно в 3:17 утре сутринта — петък, 17 януари — таймерът щеше да се включи, да направи късо съединение и да потопи сградата в мрак. След секунди таблото щеше да избухне в пламъци, подхранвани от топчето фосфор, скрито в таймера. Сградата беше стара, както и цялата електрическа система. Както и с много други исторически сгради в Париж, парите на наемодателя се харчеха за козметични ремонти, а не за мерки за сигурност. За броени минути огънят щеше да обхване цялата сграда и още преди да се включи първата противопожарна аларма, всичко щеше да бъде в пламъци. Без електричество асансьорите щяха да бъдат напълно безполезни, а аварийното стълбище — потънало в мрак. Сградата беше на седем етажа, с по два големи апартамента на всеки етаж. Щяха да оживеят само живеещите на най-долните етажи. Тези от по-горните етажи нямаха почти никакъв шанс. Онези на върха, в таванските апартаменти, бяха обречени. А Александър се интересуваше най-много от мансардата в предната част на сградата. Защото именно тя беше наета от княгиня Катерина Михайловна, майка й княгиня Мария Куракина и сина й, двайсет и две годишния велик княз Сергей Петрович Романов, човека с най-големи шансове да стане следващият цар на Русия, ако страната го позволи.

Александър току-що го беше лишил от тази възможност.