Алън Фолсъм
Претендентът (172)

93

8:00 вечерта

Голямата бална зала на вила „Енкрацер“ беше шейсет метра дълга и почти толкова широка. Подът от полиран мрамор беше на шахматно подредени черни и бели квадрати. Високият свод на тавана беше украсен с фрески от XIII век; в центъра се виждаше Зевс, възседнал орел, който заповядваше нещо на събраните богове.

Недалеч от френските прозорци в дъното свиреше оркестър от двайсет музиканти с бели папийонки и смокинги, а стотината елегантно облечени гости на баронеса Марга дьо Виен и Александър Кабрера седяха на масите с ленени покривки, подредени около пространството за танцуване в центъра на залата.

— Никълъс!

Лейди Клем остави баща си на дансинга в момента, в който забеляза Мартин да влиза в залата, и закрачи право към него. За нея нямаше значение, че в момента той беше част от официалния антураж на Александър Кабрера. Всички присъстващи вече знаеха какво се е случило — сър Питър Китнър Михайлович Романов беше абдикирал и утре Кабрера, или Александър Николаевич Романов, щеше официално да бъде представен пред света като царевич на цяла Русия.

— Клемънтайн!

Лорд Престбъри се опита да я повика обратно, но бързо се отказа и изруга под нос. Нямаше нужда. В момента, в който забелязаха влизането на царевича, музикантите спряха да свирят; в същия миг в залата се възцари тишина. А после, точно както се беше случило в чест на Питър Китнър преди по-малко от денонощие, гостите заръкопляскаха в чест на Кабрера.

Мартин почти не осъзна кога лейди Клем се появи в прегръдките му, нито кога двамата се озоваха на дансинга. В другия край на залата беше Ребека, която грееше от щастие и танцуваше с весел руснак джобен формат, когото му бяха представили като Николай Немов, кмет на Москва. Зад тях се виждаха семейство Ротфелс, които танцуваха с такава страст, сякаш бяха младоженци. Лорд Престбъри седеше на една маса с ленена покривка, отпиваше от шампанското си и водеше разговор с баронесата и изненадващо оживения Григорий II, патриарх на Руската православна църква.

Всичко беше като сън, в който нямаше никаква логика, и Мартин отчаяно се опитваше да намери някаква стабилна мисъл, за която да се улови. Задачата му се усложняваше, защото преди броени минути Клем го беше уверила, че двамата с баща й познават баронесата от години и всъщност именно тя е уредила Ребека да работи в дома на семейство Ротфелс в Нюшател. Нещо повече, тя го погледна по същия лукав начин както след фалшивата пожарна тревога в Уитуърт Хол в Манчестър, и се призна за напълно виновна в това, че беше пазила връзката на Ребека с Кабрера в пълна тайна; а после с типичния си високомерен британски маниер отговори на евентуалния му въпрос „Защо?“ още преди да е успял да го зададе.

— Защото, Никълъс, всички знаем, че прекалено много се притесняваш за Ребека. Пък и не беше само това. — Тя се притисна по-плътно до него. — Щом ние двамата можем да имаме тайна връзка, защо и Ребека да не може? Всъщност е съвсем разумно. — Тя го погледна в очите. — Що се отнася до абсурдната ти забележка по отношение на царевич, попитах Ребека къде е бил вчера Александър, за да проверя далечната вероятност случайно да е бил в Цюрих. Отговорът й беше напълно ясен. Александър е бил с нея в дома на семейство Ротфелс в Нюшател.

Мартин искаше да попита дали Кабрера е прекарал в Нюшател целия ден, или е пристигнал следобед, защото в такъв случай щеше да има предостатъчно време да извърши убийството в Цюрих, но си замълча. Просто реши да остави нещата на естествения им ход.

Изпи чаша шампанско, после втора и започна да се отпуска за пръв път от, както му се струваше, месеци насам. Усещаше топлината на тялото на Клем, а от тежестта на гърдите й, които се притискаха в неговите — както обикновено прикрити в гънките на тъмна, възширока вечерна рокля, — започна да изпитва възбуда. Дори нещата, в които беше уверен по-рано, започнаха да избледняват. Нямаше значение, че Китнър е абдикирал; при така създадените обстоятелства, след като Коваленко беше изчезнал, а Ребека беше толкова наблизо, му се струваше глупаво да се тревожи.

Беше лудост от негова страна, сякаш беше пристъпил в някаква паралелна реалност. Но всичко беше наистина и ако дори за миг се усъмнеше, беше достатъчно да погледне към Ребека и да види с какво обожание и любов гледа Кабрера. Същото виждаше и в очите на Кабрера. Какъвто и да беше той в действителност, Мартин не можеше да сбърка пълната, безкомпромисна любов, която изпитваше към сестра му. Да я види изведнъж проявена с такава сила, беше едновременно затрогващо и забележително.

По-рано, докато Никълъс танцуваше с Ребека, тя му бе заявила, че в момента изучава православната вяра, за да бъде покръстена в нея, и през смях му беше разказала колко са забавни ритуалите и имената на светците, но и колко нормално и правилно й се струва всичко, сякаш е закодирано дълбоко в самото й същество.

Беше направо зашеметяващо, че през следващите няколко месеца тя не просто ще стане съпруга на Кабрера, но и царица на Русия. Лорд Престбъри дори се беше пошегувал, като каза на Мартин, че скоро ще бъде част от руското царско семейство, така че лорд Престбъри и лейди Клем ще трябва да се научат да се отнасят по-почтително с него, отколкото бяха свикнали. Мартин не можеше да възприеме случилото се с Ребека. Преди по-малко от една година тя все още беше едно безмълвно, ужасено момиче, затворено в католически санаториум в Лос Анджелис. Как беше стигнала дотук? Той притисна Клем по-близо до себе си, после чу гласа на Кабрера.

— Лейди Клемънтайн?

Мартин се обърна. Кабрера стоеше до тях на дансинга.

— Питах се дали мога да ви отнема Никълъс за няколко минути. Много бих искал да обсъдя нещо с него.

— Разбира се, царевич.

Лейди Клем се усмихна, направи реверанс и отстъпи с думите:

— Ще бъда при татко, Никълъс.

Мартин я проследи с поглед през дансинга.

— Какво ще кажеш за малко чист планински въздух, Никълъс? — каза Кабрера и кимна към френските прозорци. — Тук е доста задушно.

Мартин се поколеба, като го гледаше в очите.

— Добре — каза най-сетне.

Кабрера го поведе навън, като кимаше и се усмихваше в отговор на гостите, докато минаваха покрай тях.

Нито Кабрера, нито Мартин бяха подходящо облечени за студа навън, но въпреки това излязоха по смокинги. Единствената разлика между двамата беше, че Кабрера носеше в ръката си тънък, правоъгълен, опакован в шарена хартия пакет.