Алън Фолсъм
Претендентът (15)

14

8:53 сутринта

Реймънд хвърли поглед на Донлан. Автоматичният колт в скута му, решителността и скоростта, с които караше на зигзаг, минаваше на червено и рязко завиваше по една или друга улица, като не откъсваше очи от пътя пред себе си и огледалото за обратно виждане едновременно — всичко му напомняше на екшън филм. Само че не беше филм. По-истинско от това нямаше накъде да бъде.

Реймънд откъсна очи от Донлан и се загледа в пътя. Движеха се бързо. Донлан беше въоръжен и очевидно не изпитваше скрупули да убива хора при най-малкия повод. Нещо повече, беше наблюдателен поне колкото самия него. Очевидно беше забелязал полицаите във влака и точно заради тях постоянно беше ходил до тоалетната. От нерви, не от нещо друго, докато се беше опитвал да вземе решение. Би било безразсъдство да се опита да предприеме нещо срещу него в момент, когато беше нащрек и опасен. Значи трябваше да разбере какво точно планира Донлан, преди да действа.

— Ще бръкна в джоба си, за да извадя портфейла и мобилния си телефон.

— Защо? — попита Донлан и сложи ръка на пистолета в скута си, но не откъсна очи от пътя.

— Защото нося фалшива шофьорска книжка и подправени кредитни карти и ако полицията ни залови, не искам да ги намерят у мен. Нито пък искам да ми вземат телефона и да видят на кого съм се обаждал.

— Защо? В какво си се забъркал?

— Престоят ми в тази държава е нелегален.

— Да не си терорист?

— Не. По лична работа съм.

— Давай тогава.

Донлан рязко зави надясно. Реймънд измъкна портфейла си и извади парите, които му бяха останали, пет банкноти по сто долара. Сгъна ги на две, отвори прозореца и изхвърли портфейла навън. Пет секунди по-късно вече беше извадил и мобилния телефон, който последва портфейла през прозореца и се разби на хиляди парчета в бордюра. Знаеше, че по този начин поема огромен риск, особено ако успееше да се измъкне, защото щеше да има нужда от кредитни карти, документ за самоличност и телефон. Но да се измъкне от въоръжения психопат Донлан без намесата на полицията не му се струваше много вероятно, поне в близко бъдеще. А ако полицията ги хванеше, щяха да разпитат и Реймънд. Щяха внимателно да проучат документите му за самоличност и ако ги пуснеха за проверка, както правеха по принцип, щяха веднага да установят, че шофьорската му книжка е фалшива, а кредитните му карти, макар и да бяха истински, бяха издадени от банки срещу същата тази шофьорска книжка и следователно бяха невалидни.

По същата причина, особено в светлината на продължаващата висока степен на тревога по отношение на вътрешната сигурност на САЩ, ако им попаднеше мобилният му телефон, щяха да направят с него точно онова, което беше казал на Донлан, а именно да проследят обажданията. И макар че беше използвал номерата на трети страни и телефонни централи извън страната, за да пренасочва разговорите си, все пак имаше вероятност, макар и малка, да разберат за разговорите му с Жак Бертран в Цюрих и баронесата, която го очакваше в Лондон. А не биваше да се позволява на властите да разкрият някой от тях двамата, особено пък сега, когато планът им в Европа се беше задействал и времето беше започнало да тече.

За това, което щяха да открият във влака, не можеше да направи нищо. Полицаите щяха да пресеят разпиляния багаж и в крайна сметка щяха да открият куфарчето му — с резервните дрехи, пистолета „Рюгер“, двата резервни пълнителя за него, самолетния билет до Лондон, американския му паспорт, тънък бележник с размерите на чекова книжка и трите секретни ключа с еднакви серийни номера, които държеше в малко найлоново пликче с цип. Вече съжаляваше, че беше взел пистолета. Самолетният билет си беше просто самолетен билет. Бележките му най-вероятно нямаше да им говорят нищо, а и ключовете нямаше да им послужат, както и самият той се беше убедил гневно, защото на тях беше отпечатано само корпоративното лого на белгийския им производител и номерът на сейфа, 8989. Предишните собственици на ключовете — хората, които беше убил в Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго — не бяха знаели къде се намира самият сейф.

Беше сигурен в това, защото беше причинил достатъчно физическа болка, която да накара всяко човешко същество да проговори. И така, беше прибрал ключовете, но и сега не знаеше нищо повече за тях, отколкото в началото, а именно, че сейфът, който отваряха, се намира някъде във Франция. Но все още нямаше представа нито в кой град беше, нито в коя банка. Тази информация беше жизненоважна, а без нея ключовете бяха безполезни. Именно заради нея беше хиляди пъти по-важно да отиде до Лос Анджелис, преди да замине за Лондон, но полицията нямаше как да разбере това, естествено.

Значи щеше да им остане само неговият паспорт, а тъй като го беше използвал успешно, за да влезе и излезе от страната, щяха да заключат, че е редовен. Щеше да възникне проблем обаче, ако им хрумнеше да проверят магнитната запаметяваща лента на гърба. Ако бяха достатъчно съобразителни, щяха да открият, че е бил както в Сан Франциско, така и в Мексико Сити точно в дните на убийствата там, а се беше върнал в САЩ през летище „Далас“ в деня преди убийствата в Чикаго. Но за целта трябваше да разполагат с някаква информация за всички тези престъпления, в което се съмняваше, защото бяха извършени съвсем наскоро и на твърде голямо разстояние едно от друго. Освен това, за да пресеят и сортират всичкия багаж, разпръснат при издърпването на внезапната спирачка от кондуктора, щеше да им трябва време и точно за него се бореше той сега, като изхвърляше всички уличаващи доказателства. Ако все пак хванеха Донлан, Реймънд просто можеше да каже, че всичките му документи са останали във влака, и да се надява, че ще повярват на изплашения заложник и ще го пуснат, преди да са намерили куфарчето.

8:57 сутринта.

— Зеленият джип — обади се изведнъж Донлан, вперил очи в огледалото за обратно виждане.

Реймънд се извърна и погледна зад тях. На половин километър назад по шосето видя един зелен джип, който бързо ги настигаше.

— Ето ги! — извика Барън.

Той натисна клаксона и стъпи на газта. Задмина един буик отдясно, рязко зави пред него и продължи наляво. Халидей включи радиостанцията.

— Ред?

— Слушам, Джими — чу се отчетливо гласът на Макклачи.

— Видяхме го. Движим се на изток по „Сизър Чавес“ и току-що минахме покрай северната част на „Лорина“.

На две пресечки пред тях тойотата се втурна напряко на магистралата. Размина се на косъм с един градски автобус, после ускори и потъна в една пресечка.

— Дръж се — обади се Барън.

Той рязко зави покрай малък фолксваген и профуча през насрещното движение.

Халидей вдигна радиото към устата си.

— Завихме наляво по… внимавай!

Тойотата летеше право срещу тях. Видяха Донлан на шофьорското място — беше извадил лявата си ръка от колата и държеше в нея колта. Барън рязко завъртя волана и джипът залитна надясно.

Бум! Бум! Бум!

И двамата детективи се наведоха, защото предното стъкло на техния додж се пръсна на парчета, а джипът се качи на тротоара. За момент подскочи на две колела, после се стовари обратно. Барън рязко смени на по-ниска предавка, направи обратен завой и отново пое след тойотата.

— Стреляха по нас, но сме добре. Пак се движим на запад по „Чавес“ — извика Халидей по радиото. — Къде сте бе, момчета?

— Виждам го! — изкрещя Барън.

Донлан зави покрай един камион за доставки пред тях, пресече му пътя и потъна в друга пресечка.

— Надясно по „Езра“! — извика Халидей по радиото.

В далечината се чуваха полицейски сирени. Видяха как тойотата забави ход и отново тръгна да завива надясно, после изведнъж свърна наляво и ускори.

— Тази улица няма изход! — извика Барън.

— Точно така.

Барън забави точно навреме, за да види как Донлан поема по единствения възможен път. Тойотата с трясък разби една дървена порта и влезе в затворен паркинг.

— Пипнахме го! — извика тържествуващо Барън.