Алън Фолсъм
Претендентът (116)

36

Ленар влезе в Париж през Порт д’Орлеан, като зави по булевард „Распай“ и подмина гробището „Монпарнас“ на Левия бряг по пътя към рю Дофин, където беше апартаментът на Форд. Преди да стигнат, той изведнъж зави по рю Юсманс, стигна до средата на пресечката, отби до тротоара и спря.

— Номер двайсет и седем, апартамент В — каза той и погледна Мартин през рамо. — Тук живее Арман Друен, братът на съпругата на Дан Форд. Тя се намира тук, както и вашият личен багаж.

— Не разбирам.

— Законът ни позволява да отцепваме местопрестъплението за по-нататъшно разследване, а според нас апартаментът на Дан Форд е място на престъпление.

— Ясно.

Мартин изведнъж си спомни за бележника на Халидей. Където и да го беше скрила Надин, щяха да го намерят. Вече го подозираха. И дори да сметнеха, че Дан го е взел от хотелската стая на Халидей, щяха да се опитат да обвинят Мартин. А ако го огледаха за пръстови отпечатъци и после вземеха неговите, щяха да го пипнат веднага. И как щеше да се оправдае тогава?

— Кога смятате да пътувате за Англия?

— Не съм сигурен. Искам да остана за погребението на Дан.

— Ако нямате нищо против, бих искал да разполагам с телефонния ви номер в Манчестър, на който можем да се свържем с вас, ако имаме още въпроси.

Мартин се поколеба, после продиктува номера си на Ленар. Щеше да бъде глупаво да откаже. Детективът можеше да си го намери и сам, ако поиска. Трябваше да се постарае да им стане възможно най-симпатичен, защото рано или късно щяха да намерят бележника на Халидей и да започнат да го разпитват отново.

— И последно, мосю Мартин — повика го обратно Ленар. — Двама американци, които познавахте лично, бяха убити брутално в много кратък период от време. Не знаем нито кой го е извършил, нито защо, нито какво изобщо става, но съм длъжен да ви предупредя да бъдете изключително внимателен. Не искам вие да се окажете следващият човек, когото трябва да вадим от Сена.

— И аз не искам.

Мартин излезе от колата, затвори вратата и за момент остана на тротоара, като гледаше как Ленар се отдалечава. После тръгна към апартамента. И неволно попадна на един човек, който разхождаше голям доберман. Мартин стреснато извика и неловко отстъпи една крачка назад. В същия миг ушите на кучето прилепнаха към главата му, то изръмжа ужасяващо и се хвърли към гърлото на Мартин. Той отново извика и вдигна ръка, за да се предпази, но човекът незабавно дръпна каишката и спря животното.

— Пардон — измърмори той бързо и побутна кучето покрай него.

Мартин остана като парализиран, а сърцето му биеше лудо. За пръв път, откакто беше напуснал Лос Анджелис, изпитваше искрен страх, а доберманът просто му беше помогнал да го осъзнае. Но кучето не беше виновно. Доберманът само беше надушил страха му и атаката му беше чисто инстинктивна.

Чувството на страх беше започнало да го измъчва още в Манчестър, когато беше видял статията за човека, убит в парка. Тогава първата му мисъл беше именно: „Реймънд!“ Но Мартин знаеше, че Реймънд е мъртъв, и се беше опитал да я отблъсне, да убеди сам себе си, че това не е истина и някой друг е извършил престъплението. После обаче му се беше обадил Дан Форд, за да му каже, че жертвата е Алфред Нойс, и отново го обзе ужасното чувство, че Реймънд е жив. А подозрението се задълбочи още повече от разкритието на Форд, че всички медицински и полицейски досиета на Реймънд са изчезнали. После Форд, Джими Халидей и човекът в тойотата бяха застигнати от същата ужасна смърт като Нойс. И Ленар го беше предупредил, че самият той може да се окаже следващата жертва.

Реймънд.

Дори името му беше достатъчно, за да почувства ледени тръпки. Нямаше никакво доказателство, но не изпитваше и никакво съмнение. Вече не беше само мисълта за „парчетата“, нито опитите да разбере какво цели Реймънд, нито дори по-мащабните събития, с които беше свързан убиецът. Вече всичко опираше до самия Реймънд. Който изобщо не беше мъртъв, а в момента върлуваше някъде тук, в Париж.