Франсис Пол Уилсън
Завещанието (99)

8.

— … И мисля — казваше Джак, — че тази малка играчка ще преобърне света с главата надолу.

Алиша се беше успокоила, когато го бе видяла. Не се беше зарадвала, просто се бе успокоила, че мъжът на рецепцията, който поискал да се срещне с нея без предварителна уговорка, не беше Уил. Тази сутрин се беше обаждал вече два пъти. Алиша знаеше, че нямаше да може да го види, но поне би могла да събере куража да му каже нещо. Най-малкото дължеше му едно обаждане.

Но Джак беше влязъл с играчката камионче от къщата и я беше разглобил на бюрото й, като не спираше да мели като латерна. Първоначално й бе много трудно да проследи мисълта му. Все още не беше на себе си, след като бе гледала как Хектор умира. А освен това беше и малко уплашена. Джак определено не беше на себе си. За миг си беше помислила дали не е взел амфетамини, или може би вече достигаше до маниакалната фаза на биполярното разстройство. И когато го чу какви ги говореше, общо взето се спря на второто.

Но после той не просто й казваше, а и й показваше как роувърът няма батерия и работи само когато антената е свързана. Наричаше го радиоенергия.

— Радиоенергия — рече тя и хвана шасито, преди да излети от ръба на бюрото. — Но това е фантастика.

— Също както човек да стъпи на Луната и да имаш компютър в скута си — някога. Сега са история. Но това, което трябва да те разтърси още повече, е фактът, че всичко това е твое.

Беше ли нейно, се чудеше тя. Наистина ли? И колко ли струваше? Кожата й настръхна, когато се замисли, че можеше да дойде ден, в който всяка лампа, всяка микровълнова печка, всеки телевизор, всяка кола по света да има такова малко приемно-предавателно устройство. Цена? Алиша се съмняваше, че има човек, който можеше да брои до толкова.

— Не всичко — каза тя, като си спомни. — Една трета е твоя.

Джак вдигна глава и я погледна с питащ поглед.

— Моя? Но…

— Сделката ни, не помниш ли? Ще делим, каквото открием — имаш дял от трийсет и три процента.

— Божичко — каза Джак и се строполи в един стол. — Съвсем бях забравил.

— Сигурна съм, че все някога щеше да се сетиш. — Тя не си позволяваше да въодушевява. — Но точно сега имаш една трета от нищо. У нас е само половината от уравнението. Приемникът не струва нищо без предавателя.

Джак кимна.

— Все едно да се върнеш в 1920 година с телевизор, предполагам. Без да има някой да предава сигнал, той е просто скъпа нощна лампа.

— Точно така. Е, къде е?

— В покрайнините на града — каза той. — Или още по̀ на север оттук.

— Защото постоянно върви в тази посока?

— Би трябвало да е така — отвърна той и взе шасито от нея.

— „Тръгни, честни скитнико, но какво търсиш ти?“ Помниш ли?

Джак го остави на пода и то се стрелна по килима, като заби нос в стената, която гледаше към предградията на града.

— Мисля, че… не, сигурен съм, че това, което търси, е предавателят.

— И какво мислиш да правиш? Да го оставиш на Пето авеню и да го последваш?

— Не… имам по-добра идея. — Той взе шасито и изключи мотора. — Има ли заден изход оттук?

— Да. Питай Реймънд. Той ще те изведе.

— Супер. Ще се видим по-късно. — Той се спря на вратата и се обърна. — Хей, почти забравих. Как е малкият пич — онзи с прическата?

— Хектор Лопез? — попита Алиша. Гледаше встрани, защото не искаше да вижда лицето му. — Отиде си тази сутрин.

— О — каза Джак повече като въздишка, отколкото като звук. — Съжалявам.

— Да — рече Алиша през стягащото я гърло. — Беше едно добро малко момче.

И тогава, както внезапно беше пристигнал, така Джак си тръгна, като остави черната пластмасова каросерия на роувъра на бюрото й.

Алиша преглътна, за да отпусне гърлото си, и остави Хектор да изчезне от мислите й, когато си спомни за ключето, което бяха намерили заедно с камиончето снощи. Снощи? Наистина ли беше само миналата нощ? Зачуди се дали Джак бе научил какво отваря то?

И тогава възможностите за радиоенергията обсебиха мислите й. Колко ли милиарда можеше да струва подобно нещо? Помисли си какво би могла да направи с всичките тези пари. Можеше да открие фондация, домове за деца като тези в Центъра, да финансира изследвания, за да бъдат открити начините да бъдат спасени Хекторите на бъдещето.

Радиоенергия… силата да промениш света… нейна…

Нейна, защото онзи човек… онова чудовище… й я беше оставил.

Алиша затвори очи. Не искаше нищо, което онзи мъж беше докосвал. Нищичко. Сигурно е знаел това. Тогава защо й го е завещал? Дали сега не се смееше от най-мрачното, най-студеното, най-мръсното ъгълче на ада?

Тя взе тялото на роувъра и го хвърли към стената.