Франсис Пол Уилсън
Завещанието (12)

1.

— Как я караш, малкият?

Хектор Лопез надигна глава от болничното си легло и погледна Алиша, но не се усмихна.

— Добре — отвърна той.

Беше го приела в петък в педиатричното отделение заради неспиращото повръщане, но от вчера сутринта вече задържаше течности. Изглеждаше по-добре. Но все още имаше температура. Пробата от пункцията на костния мозък изглеждаше негативна, но все още чакаха резултати. Както и от кръвта и урината. Надяваше се да не е нищо повече от най-обикновен вирус с коремно разстройство, но несъществуващите на практика Т-лимфоцити силно я тревожеха. За всеки случай го беше включила на система с гама-глобулин.

— Как се чувстваш?

— Това боуи — каза той и посочи към лявата си ръка, която беше бинтована там, където интравенозната тръбичка влизаше във вената му.

— Ще махнем това веднага щом се оправиш.

— Днес? — попита той и лицето му се озари.

— Може би. Първо трябва да спадне температурата ти.

— О.

Алиша се обърна към Джйин Соренсън — сестрата, която обикаляше с нея днес на визитацията. Едрата блондинка бе едва на двайсет и пет години, но вече ветеран в борбата със СПИН.

— Кой е идвал при него на посещение? — попита с тих глас.

Сестрата сви рамене.

— Нямам представа дали някой е идвал. Настойницата му се обади — веднъж.

— Добре. Тогава кой е приятелчето на Хектор за тази смяна?

— Още никого не сме назначили.

Алиша се въздържа от гневна забележка.

— Мисля, че се уговорихме всички мои деца да имат по едно приятелче на смяна — каза тя с равен тон.

— Нямахме време, д-р Клейтън — отговори Соренсън, като изглеждаше леко нервна. — Тук беше пълна лудница и тъй като си мислехме, че ще го изпишем след ден-два…

— Дори и да е само за един ден, искам да им бъде назначавано другарче. Вече сме говорили за това, Соренсън.

— Знам — каза притеснено сестрата.

— Но явно не сте го разбрали. Знаете колко страшно място може да бъде една болница за възрастен човек. Представете си, че сте дете, което не става от леглото, някакви непознати са ви взели дрехите и маратонките и са започнали да ви дупчат с игли и да ви казват какво можете да ядете и кога да ходите до тоалетната. Но поне повечето деца могат да се надяват майка им или баща им, или някой познат да е до тях и да ги успокоява. Не и моите деца. Те си нямат никого за подкрепа. Никога не са имали. Можете ли да си представите какво означава това?

Сестрата поклати глава.

— Опитвала съм се, но…

— Да. Не можете. Повярвайте ми, ужасно е.

Алиша имаше представа. Беше хоспитализирана няколко седмици след като постъпи първата година в колежа заради силна дехидратация втора степен, следствие от вирусен гастроентерит — нещо подобно на това, заради което Хектор сега лежеше пред тях. Само за два дни, но беше отвратително преживяване. Без гадже, близки приятели или някой, който да я посети или дори да се поинтересува как се чувства. Проклета да беше, ако се обадеше вкъщи. Никога нямаше да забрави това чувство на абсолютна безпомощност и изолация.

— Затова всеки ден имат нужда от някого, който да идва и да им говори, да им се усмихва, да им държи ръката през около час, някой, на когото да разчитат — само за да не се чувстват така сами. Това е почти толкова важно, колкото и лекарствата, които им вкарваме.

— Веднага ще се заема.

— Добре. Но не го прави заради мен. Направи го заради него. — Тя се обърна към детето. — Хей, пич. Тая суперприческа изглежда по-луда от всякога.

Сега вече й се усмихна.

— Да, тя…

Той се изкашля. Пак се опита, но се задави с кашлицата.

— Полека, Хектор — рече Алиша.

Тя го изправи до седнало положение и разгърна на гърба болничната му нощница. Притискайки главичката на стетоскопа си до ребрата му, тя се ослушваше за мекото хрущене като от целофан, което означаваше пневмония. Не чу нищо друго освен едно изолирано свистене.

Провери бележките от последния му преглед. Снимката от рентгена при приемането му беше негативна. Тя разпореди да се направи още една, а и да се вземат проби от слюнката с оцветяване по метода на Грам^[1].