Франсис Пол Уилсън
Завещанието (82)

13.

Това не ми харесва, мислеше Алиша, докато Джак спираше от другата страна на алеята срещу една къща — ранчо, намиращо се на черен път сред море от картофени ниви.

Бяха слезли от лонгайлъндската магистрала отдавна, пресякоха няколко малки градчета, които преминаха в поля, и сега се намираха… тук.

— Искам да се върна, Джак — каза тя.

Казваше го сигурно за десети път и той вероятно я мислеше за развален грамофон.

Развален грамофон… Въпрос без никаква връзка към случващото се изплува в мислите й: дали следващото поколение, отгледано със сидита, щеше да знае поне как звучеше той?

— Казах ти вече: ще те върна веднага щом се уверя, че никой не ни следи.

Той излезе и остави вратата отворена, вперил поглед пред себе си в тъмния път. Алиша се обърна и погледна през задния прозорец.

— Тук няма никой, Джак.

— Но имаше. Някой тръгна след нас веднага след като потеглихме с колата. Затова направихме това малко отклонение.

„Малко“ не беше думата, която Алиша би използвала, за да опише този поход. Беше имала дълъг ден и мъчителна нощ. Господи, кога щеше да приключи всичко това?

Първо, повторното влизане в къщата… Достатъчно бе гадно и без ония двама мъже да бъдат застреляни направо пред очите й. Онова покрито с кръв лице и оцъклените очи, мернати само за секунда, все още се появяваха в мислите й.

Смърт… Имаше толкова много смърт, свързана с тази къща.

Затова сега просто й се искаше тази ужасна нощ да свърши. Искаше й се сега да беше в нейното малко местенце заедно с растенията си, да бъде в леглото си и да сънува втория си сън. Или най-малкото поне да се опитва да заспи. Със сигурност не искаше да се скатава из полетата в източната част на Лонг Айлънд.

Особено пък с въоръжен мъж, който настоява, че някой го преследва, въпреки че за всеки, който не беше сляп, бе ясно, че не е така.

— Окей — каза тя. — Може би някой ни е следвал за малко. Но сега няма никой. Отдавна няма никой. Така че може ли просто да си ходим вкъщи? Моля те.

Той погледна нагоре и се загледа в небето. Алиша проследи погледа му. Ясна и студена зимна нощ, с половин луна и милиарди звезди, които я осветяваха.

— Има повече от един начин да проследиш някого. И повярвай ми, цяла нощ някой е след нас. Усещам го. — Той се пресегна вътре и взе ключовете. — Може би ще е по-добре да влезем.

Тя погледна зад него към малката къща. Дори на лунна светлина можеше да каже, че е занемарена. Вратата на верандата висеше на едната си панта, а във високата до колене кафява трева ръждясваше стар пикап.

— Там вътре?

— Да. Мястото е мое. — Той се ухили. — Това „очарователно ранчо с две спални“ е моята вила.

— Не ми се струва така.

— Хайде. Само за няколко минути. Имам чувството, че скоро ще си имаме компания, и бих предпочел да съм вътре, когато пристигнат.

Алиша отново погледна надолу по пътя, по който бяха дошли.

— Джак… Никой няма да дойде.

— Само десет минути. Ако никой не се появи, тогава изчезваме. Става ли?

— Става — каза тя и погледна часовника си. — Десет минути и нито секунда повече.

Видя го да вади клечка за зъби от джоба си, после да прикляква и да човърка нещо вътре във вратата близо до пантата. Лампата в колата изгасна.

— Какво правиш?

— Прецаквам копчето на осветлението.

Той откъсна останалата част от клечката и затвори вратата, без да я заключва.

— Но защо?

— Ще видиш. Няма да има значение, ако никой не ни е проследил. Хайде, да вървим.

Тя го последва по стъпалцата, после той отключи входната врата и светна вътре. Алиша се спря на прага и огледа мястото.

Първо — миризмата: мухълът и плесента бяха навсякъде. После външният вид: килимът във всекидневната беше отвратително мръсен, мебелите продънени и износени, а тук-таме из стаята, близо до тавана, ъглите на тапетите бяха извити като белеща се кожа и разкриваха слой от плесен.

— Твоята „вила“ — отбеляза тя. — Кога за последно си бил тук въобще?

— Никога. — Джак затвори вратата зад нея и тръгна към спуснатите венециански щори. — Това е моето скривалище.

— За лов?

— Не. За ситуация като тази — когато съм следен или си мисля, че съм, а не съм сигурен.

— И си купил къща толкова далеч само заради това?

Той кимна, вдигна една от лентите на щората и погледна навън.

— Ами да. Исках три неща: изолираност, лесна поддръжка и да е евтино.

Алиша отново огледа наоколо.

— Не знам колко си платил, но определено си получил първото и второто.

— Беше достатъчно евтино, за да си позволя да направя някои подобрения.

— Подобрения? Къде?

— Не могат да се видят от пръв поглед.

— Със сигурност. Прилича ми на свърталище на наркомани.

Той се засмя, докато продължаваше да гледа през прозореца.

— О, да. Като че ли ти знаеш какво е.

— Да, знам — каза тя, засегната от неговия сарказъм. — Била съм придружител, когато се е налагало да отнемаме болни бебета от пристрастени родители. Дори нямаш представа какво съм виждала.

Джак я погледна.

— Права си. Не знам. Извинявай. Сигурен съм, че има много неща, които не знам за теб.

Какво искаше да каже с това, зачуди се Алиша. Той отново се обърна и погледна през щората. Понечи да го попита, но се спря.

Успокой се, рече си наум. Тази вечер се държа малко странно. Добре де, повече от странно. Сигурно има някакви въпроси към теб. Всеки би имал.

Тя отново погледна часовника си — бяха изминали три минути. След още седем щеше да го накара да си изпълни обещанието и да я върне вкъщи.

— Опа — каза той от прозореца. — Имаме си компания.

Той отстъпи встрани и вдигна едната лента, за да може тя да види.

Отвън, малко след изоставения пикап една кола и един бус — сърцето й започна да препуска, когато позна буса — спираха.