Франсис Пол Уилсън
Завещанието (74)

5.

Когато Джак стигна последното стъпало, се зачуди дали това, което беше претърпяла Алиша, каквото и да бе, не се беше случвало именно тук. Много бе вероятно, ако трябваше да съди по реакцията й.

Намери ключа на лампата и огледа мястото.

Може би някога Роналд Клейтън е имал работилница. Но сега определено човек не можеше да я разпознае. Разрушителният екип на Арабина беше свършил работата си и тук — може би именно оттук бяха започнали. Бяха изкъртили окачения таван, панелите от стените също, разглобили мебелите и съдрали възглавниците. Видя нещо, което приличаше на разнищен матрак и легло с пружини, така че реши, че едно време тук е имало легло.

Джак разбута с крак купчината отломки в средата и видя всевъзможно електронно оборудване — платки, чипове и всякакви такива неща — но ако са намерили работещ компютър, със сигурност са го отнесли някъде, където биха могли да проверят харддиска до последния байт.

Също така намери няколко стари, леко ръждясали поставки за лампи и забеляза възголемите фасунги. Док Клейтън явно е обичал да е светло тук долу.

Джак поогледа още малко и след това се качи отново горе. Откри Алиша в трапезарията — там, където я беше оставил, стояща до купчината отломки, с ръце, свити в юмруци от двете й страни, като изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изскочи извън кожата си.

— Намери ли нещо? — попита тя.

— Само още една купчина като тази.

— Аз… съжалявам, че не можах да сляза с теб — каза тя, без да го поглежда. — Просто…

— Няма нужда да обясняваш.

— Нямах и намерение. Просто искам да ти кажа, че така се чувствам в момента и няма какво да се направи по въпроса.

— Добре.

И по-добре, помисли си той. Тук не беше нито мястото, нито времето за подобни обяснения.

— Тогава ще трябва да измислим как да заобиколим затруднението ти.

Тя протегна ръце към разрушението пред нея.

— Дали си губим времето?

— Може би — отвърна Джак. — Но поназнайвам нещо за скриването на разни неща. Може би едно-две неща, които те не знаят. Едно от нещата, които знам, е, че криеш това, което ти е най-ценно, близо до себе си, откъдето да можеш да наблюдаваш скришното място и да го извадиш бързо, ако ти трябва. — Той я погледна. — Къде е спалнята на баща ти?

— Горе.

— Има ли проблем да се качиш горе?

— Не. Стаята ми беше там.

Джак водеше, а Алиша го направляваше. Завой вляво горе на стълбите ги отведе към главната спалня.

Може би е изглеждала типично мъжка, може би беше запазила усещането за женско докосване от времето, когато майката на Алиша все още е била жива. Сега това бяха само догадки. Стаята беше оголена до стените. Каквото и да й е придавало характер преди, сега лежеше на купчина в средата.

Той забеляза тежък чук и няколко лоста, облегнати до една доста разбита част от стената в далечния ъгъл. Прекоси стаята, за да огледа по-отблизо.

— Погледни — каза Джак, като опипваше разнебитените краища на дъските в стената. — Тук са отворили стената.

Отвъд грубия отвор имаше малка стая, преобразена в гардероб, всъщност — цялата с рафтове. Празни рафтове.

— Прилича ми на някаква тайна библиотека. Знаеше ли нещо за това?

Алиша, вкочанена и бледа, стоеше в другия край на стаята, близо до вратата, точно на прага й.

Тя поклати глава.

— Не.

Какво ли е държал Клейтън тук, зачуди се Джак. Бележници за изследвания и документи? Бележките му върху това, което другите търсеха?

Той се обърна и разрови купчината с боклуци. Нямаше хартия.

— Е, каквото и да е било складирано там, вече го няма — или го е нямало още когато са пристигнали тук, или са го взели със себе си. — Той отиде до Алиша. — Да проверим твоята стая.

— Стаята ми? Защо?

— Ами, оставил е цялото това място на теб, нали така? Може да ти е оставил и нещо друго. Накъде?

Алиша посочи надолу по коридора към една тъмна врата. Джак влезе и намери още един пример за методично разрушение. Той посочи към централната купчина отломки.

— Разпознаваш ли нещо?

— Не.

Алиша беше влязла в стаята след него и пристъпваше много внимателно.

— Че защо да разпознавам нещо? Тръгнах си, когато бях на осемнайсет, и никога повече не съм се връщала.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

Нещо кръгло и бляскавочерно привлече погледа на Джак и той се наведе да го вземе. Малка автомобилна гума.

— Харесваше ли детски колички? — попита я той и й я показа.

Тя я взе и я огледа.

— Не. Никога.

— Може би е на брат ти тогава.

— Не… Томас не ставаше от дивана… Книги, филми, телевизионни игри. Съмнявам се интересът му към колите да надминава факта, че му дават възможност да се вози, вместо да ходи пеша. — Тя повдигна гумичката към светлината и я завъртя между пръстите си. — Къде е останалата част?

— Някъде там, предполагам — каза той и посочи купчината. — Ще проверя банята.

— Защо?

— Защото там има тръби. — При въпросителния й поглед добави: — Ще ти обясня пътьом.

— Няма нужда — каза тя. — Ще остана тук.

Той остави Алиша да се рови коленичила в купчината.

Джак се върна в спалнята на Клейтън, взе един от лостовете и се запъти към главната баня. Едно нещо, на което можеше да се разчита в тези стари къщи — освен ако някой не е направил основен ремонт — беше да има медни тръби. Бе видял такива в кухнята, а металните тръби предоставяха невероятни възможности, ако искаш да скриеш нещо метално.

Един поглед в банята разкри, че мивката и тоалетната чиния бяха изкъртени, но плочките около тях не бяха разбити, за да оголят тръбите. Поне все още не.

След това отиде до гардероба в спалнята, който делеше една стена с банята. При почукването стената издаде звук на кухо. Това не беше част от оригиналната къща. Банята вероятно е била разширявана. Той коленичи и започна да опипва горната част на широкия праг в долния край на стената, докато не намери малка цепнатина. Пъхна извития край на лоста. Трябваше му само едно леко завъртане — и отвертка щеше да свърши работа. Лайстната се откъсна от стената и разкри дупка от седем сантиметра до пода.

Точно като вкъщи, каза си наум Джак.

През годините беше прехвърлил голяма част от парите си в златни монети — лоша инвестиция, да, но по какъв друг начин можеше да държи парите си, без да отиде в банка? Скриваше ги в дома си, като ги залепваше с тиксо към тръбите. Така монетите бяха на сигурно място, ако някой разбиеше апартамента му, дори и да си бяха взели детектор за метал: детекторът по принцип трябваше да бипне, когато минава над тръбите.

Джак мушна ръката си и усети, че водопроводът вървеше от и към банята. На тършуващите му пръсти отне по-малко от минута да открият обекта, залепен там.

— Здравей.

Джак махна лепенките и го извади.

Тук в тъмното не можеше да види какво е, но усещаше, че е нещо плоско, облицовано във винил. Излази от гардероба, за да го види на по-добра светлина.

Клинообразен, червен винилен калъф. Повдигна капачето и извади ключ с номер 137, гравиран на него.

Джак се усмихна.

— Добър ли съм, или да?

Арабина и неговият къртещ екип все някога щяха да го открият, особено ако възнамеряваха да разглобят мястото тухла по тухла. Но сега нищичко нямаше да намерят. Така им се падаше.

Ключ за депозитна кутия на пръв поглед. Или може би за шкаф някъде. Но къде?

Щяха да мислят за това по-късно, когато не се притесняваха, че нямат време.

Отиде да намери Алиша.