Франсис Пол Уилсън
Завещанието (70)

1.

— Всичко ще бъде наред — каза Джак, докато караше на изток по Двайсет и трета шевито, което беше наел.

Погледна към Алиша, която тихо седеше, изпъната като струна, на седалката до него.

— Не се безпокой. Няма да ни хванат.

— Какво те кара да мислиш, че се притеснявам, че ще ни хванат? — каза тя.

— Защото изглеждаш така, сякаш си готова всеки момент да изскочиш през прозореца.

Тя беше като навита пружина от момента, в който беше дошъл да я вземе.

Бои се от тази къща, каза си той наум. От тази празна къща.

Когато стигна до Бродуей, светофарът светна жълто. Добре. Беше чакал за подобна възможност. Вместо да засили още колата, той намали и изчака червения сигнал, след това силно натисна газта до пода, изви волана надясно и подкара в посока към центъра на града.

— Може би е заради карането ти — заяви Алиша и направи неуспешен опит за усмивка, сякаш да му покаже, че се шегуваше може би. — И ако отиваме към Трийсет и осма улица, това е грешната посока.

— Знам — каза той, отби встрани и погледна огледалото за обратно виждане.

— И защо не взехме такси?

— Защото исках да съм сигурен, че никой не ни следва.

Той гледаше улицата назад, за да види дали някой нямаше да мине на червено, за да ги настигне. Още откакто бяха тръгнали от апартамента на Алиша, той имаше плахото усещане, че някой го наблюдава — по принцип добър индикатор, че го следят. Или може би някой следеше Алиша?

Но никой друг не сви по Двайсет и трета.

— Е — каза Алиша, — преследва ли ни някой?

— Не виждам никого.

Или ако ни следва, го прави дяволски добре.

— Също така си помислих, че колата е добра идея, защото не знаем какво можем да намерим в къщата. Може да е нещо, което не можем да изнесем и да го прекараме с такси. И освен това трябваше ми място, където да сложа няколко джунджурии.

— Джунджурии? Какви по-точно?

— Всичко с времето си, скъпа моя. Всичко с времето си.

Той направи няколко леви завоя, за да стигнат до Трето авеню и по посока извън града. В Мърей Хил минаха бавно покрай къщата и видяха колата с охранителите отпред.

— Никога няма да успеем да минем покрай тях — заяви Алиша.

Джак придоби усещането, че тя не искаше да минава покрай тях.

Той хвърли един поглед на ауспуха на паркираната кола и видя, че от него излиза пушек. Нищо чудно. Температурата беше спаднала до четири градуса по Целзий и си бяха пуснали парното.

Усмихна се. Това беше добре.

— Нека аз се тревожа за това — каза й той.

След като сви зад ъгъла, си намери едно почти разрешено място за паркиране близо до пожарен кран на Трийсет и девета.

— Няма да има бой, нали? — попита тя.

— Определено искам да избегна това. И с правилната помощ предполагам, че ще успея.

Той слезе от колата и огледа смесицата от офиси и жилищни сгради наоколо. Нямаше много хора навън в тази студена нощ. Напъха се в едно безформено футболно яке, което издърпа от задната седалка; следваха чифт поизгнили кожени ръкавици; метна плетен каскет на главата си и го смъкна през ушите чак до веждите. Последното нещо беше една кофа, пълна с три пръста сапунена вода и с някои други хубави неща.

Алиша се наведе напред, зяпнала го през отворената врата.

— Какво, по дяволите…?

— Запознай се с уличната напаст: видът му може да накара и най-якия шофьор в Ню Йорк да запищи. Запознай се с… Гъбичко!

— Не мога да повярвам.

— Изчакай пет минути, после направи едно кръгче и ще се видим пред къщата.

— Но какво…?

— Бъди там. Ще се видим.

Той затвори вратата, и тръгна към Трийсет и осма. Два пъти се спря, за да огледа минувачите и улицата за преследвач, но не видя някой подозрителен.

По дяволите. Защо имаше усещането, че някой го наблюдава?