Франсис Пол Уилсън
Завещанието (72)

3.

Когато стигна ъгъла, Джак развърза маратонките си, оставяйки езиците им да стърчат. Закопча накриво якето си и тръгна по тротоара от другата страна на колата на охранителите.

На половината път дотам пресече улицата, лъкатушейки, приближавайки се към колата фронтално. Не искаше да стресне тези двамата, като се появеше изневиделица — някой можеше да направи нещо глупаво.

Джак спря на около три метра от предната броня и посочи предното стъкло, нахилен до уши. Извади гъбата си за стъкла на прозорци и я вдигна високо.

Гъбичко беше видял клиент.

През прозореца можеше да види как двамата биячи се извиват на местата си и му ръкомахат, за да се махне, но Гъбичко никога не се отказваше заради недоволен шофьор. Изглежда водачите на автомобили рядко оценяваха колко по-сигурно и безопасно щяха да изпълняват задължението си зад волана, а именно шофирането, след като стъклото им е намазано със сапунена вода и след това избърсано.

Прозорецът на шофьора се спусна и оттам се показа една глава. Малкото черти, които Джак успя да улови на смътната светлина, говореха, че еволюцията понякога работи наопаки.

— Продължавай си по пътя бе, нещастник — каза главата.

Джак се наведе през капака и намаза стъклото.

Предната врата започна да се отваря.

— Мамка му — извика гласът. — Ти не ме ли чу бе?

— Чух те, мой човек — каза Джак, влизайки в ролята си, — но Гъбичко предлага специална промоция тази вечер „Пробвай, преди да платиш“. Ето как стават нещата: ще оправя прозореца ти точно както го правя сега и като свърша, ако мислиш, че не е най-чистият прозорец, който някога си виждал — не плащаш. Така де, какво по-добро от това? В смисъл, аз съм тук навън, на студа и върша цялата работа, докато вие сте си там вътре на топло и хубаво. Кажи ми има ли нещо по-добро от това? Хайде де, кажи ми.

Телешкият бокс се спря и се загледа в него, явно и двете му мозъчни клетки работеха на пълни обороти, докато премисляше офертата на Гъбичко. Тогава типът на седалката до шофьора му каза нещо и вратата се затвори.

Джак се усмихна. Беше разчитал на неохотата им да правят сцени по средата на улицата и да рискуват някой да се обади в полицията. Но ако най-лошото се случеше, той имаше един деветмилиметров токарев в кобура на рамото си.

— Точно така — каза той. — Затвори си прозореца и се отпусни и само гледай колко по-хубав ще стане светът, когато приключа с това стъкло.

Страничният прозорец се затвори. Джак добави още малко от сместа на предното. Когато видимостта беше достатъчно затруднена, той извади една колбичка Т-72 от кофата и изля съдържанието й във въздушните клапи на парното точно под чистачките.

После започна да бърше стъклото. Не бързаше много, движеше се бавно, трудеше се усърдно върху ъглите, изиграваше ролята си докрай. И вършеше много добра работа между другото.

Когато свърши, отиде до страничния прозорец, ухили се и изпъна ръка.

Шофьорът отвърна на усмивката му — и му показа среден пръст.

Джак изглеждаше наранен и притисна ръцете си, сякаш се молеше. Усмивката на шофьора се разшири още повече, когато добави още един среден пръст към картината.

— Продължавай да се усмихваш — каза тихо Джак.

И тогава мъжът до шофьора се строполи върху гърба му. Той се извърна, бутна го и го заразклаща, но приятелят му беше по-вдървен и от препечен хляб. Тогава шофьорът се завъртя към прозореца и Джак буквално можеше да види как една лампичка светва над главата му.

— Точно така, пич — рече Джак. — Имаш проблеми.

Горилата задрапа по вратата с идеята да я отвори, но Джак я затисна отвън. Шофьорът се бореше и би могъл да излезе — беше по-голям от Джак — ако Т-72 не му беше подействал… Бутна леко два пъти с рамо вратата, строполи се на волана и заспа като приятелчето му до него.

Джак изчака малко, за да се увери, че няма да стане, после отвори вратата и бързо пребърка джобовете му. Намери две връзки ключове. Взе и двете. Затвори вратата и остави двигателя да работи.

Огледа се наоколо — нямаше жива душа. Добре.

След като прибра в джоба си колбичката Т-72, остави до бордюра кофата и гъбата и зачака Алиша.