Франсис Пол Уилсън
Завещанието (92)

1.

— Не — заяви Алиша. — И дума да не става. Трябва да отида в болницата.

Всички ли жени са толкова твърдоглави, чудеше се Джак, докато гледаше дока на ферибота да изчезва през запотеното стъкло. Или само тези, които познавам?

Двамата седяха с чаши кафе в ръце в зоната за пасажери на първия ферибот, отплаващ от Ориент Пойнт. Шевито почиваше заедно с другите коли под тях.

— Алиша…

— Виж, имам пациенти и… О, по дяволите.

Тя рязко отвори чантата си и затършува в нея, докато не извади оттам клетъчен телефон.

— Какво има? — попита я той.

— Искам да се обадя.

Той се извърна към прозореца, докато тя набираше. Небето беше синьо и чисто, но Лонг Айлънд Саунд беше насечен и сив около тях. Обърна се към нея, когато тя изрече името на Хектор, и забеляза как лицето й се смръщи. Тя приключи с разговора и стисна очи.

— Лоши новини ли? — попита той.

Тя остана със затворени очи.

— Вчера Хектор пак е имал пристъп. Губим го.

— О, господи.

Сърцето му се сви, като си спомни онази голяма усмивка и колко се гордееше със своята „супеу пуическа“. Толкова изпълнен с живот, а сега…

— Трябваше да бъда там.

— Мога да предположа как се чувстваш — рече той.

Тя отвори очи и се вгледа в него, останала безмълвна.

— Добре де, може би не съвсем. Но каквото и да става, не мисля, че там ще бъдеш в безопасност. Искам да кажа, ако аз бях на твое място и онези хора знаеха къде работя и живея, нямаше да се върна там точно сега.

— Ще се наложи да рискувам. Трябва да бъда там тази сутрин, Джак. Просто се налага. А от друга страна, ти не остави много живи сред тях.

На Джак не му се нравеше, но можеше да види, че няма да успее да промени мнението й. А дори и Бейкър, и който и да беше останал от екипа му, едва ли планираха да направят нещо пред всички хора, работещи в Центъра. Но веднъж щом излезеше сама навън…

— Добре — каза той. — Отиди до болницата и след това нека някой пазач те придружи до Центъра. После остани там. Поръчай си обяд отвън. Не излизай, преди аз да пристигна и да те заведа до хотела ти.

— Хотел ли?

— Да, хотел. Нали не мислиш, че можеш да останеш в апартамента си? Точно това е мястото, където ще те чакат.

— Кои са „те“? След като ти се разправи с тях снощи, не мисля, че са останали „те“.

Джак поклати глава. Беше видял Кемел и основния му наемник да побягват. Колко души имаше още Арабина в резерв? А дори отговорът да беше николко, винаги можеше да наеме други.

— Онзи, който те вкара в буса, е жив и здрав — рече Джак.

Това явно имаше желания ефект върху нея: Алиша се изправи в седалката си и извърна поглед.

— Добре, добре — каза тя. — Кой хотел?

— Не съм решил още. Но ще дойда да те взема в пет и ще използваме тълпата в пиковия час в наша полза.

— Добре — отвърна тя намусено и уви по-здраво палтото около себе си.

— Обещаваш ли?

— Да. — Сега тя го погледна. — Защо ти пука толкова какво ще стане с мен?

Въпросът изненада Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш „ключа“, който намери. Вече не ти трябвам. Всъщност дори би ти било от полза, ако ме хванат.

Джак я изгледа и сдържа яда си.

— Нямаш отговор?

Той бавно проговори:

— Не… просто се чудя дали трябва да удостоявам това с отговор.

— О? Да не те обидих?

— Точно така. Ти… ти си клиент. Имаме сделка. Договор.

— Не съм подписвала…

— Стиснахме си ръцете — каза той. — Това е договор.

Тя се изчерви и отново извърна поглед. Изрече следващите думи, без да мисли.

— Съжалявам. Може би греша, но вече не знам какво да мисля и на кого да вярвам. Миналата нощ беше много плашеща — ти бе много плашещ — и никога преди не съм била в подобна ситуация. Искам да кажа, някакви хора да ме преследват и човекът, с когото би трябвало да сме партньори, да убие бог знае колко от тях снощи. Може би си го заслужаваха, но… разбираш ли какво искам да кажа? Ти просто щракна няколко копчета и бум — загинаха хора. Ти искаше тях да ги няма и те изчезнаха. Толкова ли е странно да се чудя какво ще стане, ако решиш, че искаш и аз да изчезна?

Той се замисли дали да каже, че убива само клиенти, които говорят прекалено бързо, но сметна, че сега не беше момент да се прави на остроумен.

И може би тя имаше право. По принцип имаше минимален контакт с клиентите си — както с Хорхе. Те никога не виждаха работата, само резултатите. Миналата нощ беше изключение. Беше станало така, че се наложи да се прави на телохранител — нещо, което никога не беше желал — и Алиша беше станала свидетел на някои гадни неща.

Много лошо, но не беше мислил за алтернатива.

— Правя, каквото се налага — каза той. — Но в своите предположения помисли ли къде щяхме да се намираме сега, ако ни бяха хванали?

Тя продължи, сякаш той не беше казал нищо.

— И най-лошото е, че с това нищо не се уреди. Все още трябва да се озъртаме и да внимаваме. Дори не мога да се прибера вкъщи.

— Съжалявам. Но напредваме. Знаем повече, отколкото преди два дни и имам чувството, че ще разберем още повече, веднъж щом открия ключалката за този ключ.

И след като успея да си поиграя повече с камиончето. Имаше нещо много странно в роувъра на Клейтън.

Той вдигна ключа право към слънцето и забеляза почти изтритите думи „Берн Интербанк“, щамповани върху червения винилен калъф.

Алилуя, каза си той наум.