Франсис Пол Уилсън
Завещанието (73)

4.

Алиша полагаше усилия да продължава да върви, поставяйки единия крак пред другия. Сви зад ъгъла и се запъти към къщата.

Опитваше се да мисли за всичко останало, но не и за нея, насочвайки мислите си към Хектор в спешното педиатрично отделение. Малкият бавно си отиваше. Вече всичко беше ясно — гъбична инфекция Candida albicans. Белите му кръвни телца, една от главните защити на организма срещу инфекции, изчезваха. Броят им от сутринта — 3200, до следобед беше паднал на 2600. Инфекцията се развиваше скорострелно, като пречеше на костния му мозък да развива бели кръвни телца.

И тя нищо не можеше да направи.

Което позволи на мислите й да се разсеят от Хектор и отново да се спрат на къщата.

Къщата…

Защо го превръщам в толкова голям проблем, чудеше се тя. Това е само сграда, сбор от тухли и дъски. Какво толкова?

Но разумът не й помагаше. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-бързо биеше сърцето й. Не можеше да я погледне. Беше вперила поглед право напред към фигурата с раздърпаното яке, облегнала се на колата на охранителите.

Опитваше се да мисли за нещо друго, да се съсредоточи върху случките от деня, но всичко, което й идваше наум, бяха обажданията от Уил, който беше питал дали е добре, обаждания, при които беше прекалено засрамена, за да отговори.

Болката и объркването в гласа му на записа все още отшумяваха като ехо в главата й, карайки я да иска да се скрие. Как можеше да му обясни случилото се снощи? Всичко бе по нейна вина. Не беше могла да го допусне толкова близо до нея. Кога щеше да се научи? Беше заживяла с мисълта, че никога не би могла да има открита връзка с който и да било мъж. Наистина… веднъж след като истината излезе наяве, кой мъж не би се втурнал към вратата? А и Алиша не мислеше, че иска да има нещо общо с някой, който не би го направил.

Сама си беше по-добре. Сама беше по-лесно. Сама беше по-безболезнено — за всички замесени.

Сега беше по-близо, но все още задържаше погледа си върху Джак. Чу го да подсвирва.

— Готова ли си? — попита я той, когато стигна при него.

Тя се наведе и надникна в колата, после се отдръпна рязко при вида на двете огромни безжизнени фигури на предните седалки. Вече препускащото й сърце забърза с още една степен.

— Нали не са… не си ги… те…?

— Мъртви? — Усмихна се. — Не. Просто подремват. — Той се огледа. — Добре. Да вървим. Не знам още колко време ще са така.

Ето го и него — момента, от който най-много се беше бояла. Алиша не помръдваше. Не можеше да мръдне.

— Алиша — каза Джак. — Добре ли си?

Но тя трябваше да се движи. Не можеше да се остави да бъде победена.

Просто една къща… тухли и дъски…

И щеше да надвие това нещо.

Пое си въздух и се обърна, за да я погледне.

Портата от ковано желязо, малкият преден двор, алеята, водеща отзад, с асмата отстрани… точно както винаги са си били. Но останалото от предната част беше достатъчно променено, за да изглежда като друга къща… нечия чужда къща.

И със закованите прозорци приличаше на сляпа къща. Не можеше да я види.

Не е толкова зле, помисли си тя. Мога да се справя с това.

— Добре съм — отвърна тя. — Да вървим.

— Нека да пробваме задната врата — рече Джак, водейки я към асмата. — Имам няколко ключа и не искам да прекарам много време отпред в търсене на правилния. Някой може да ни запомни.

Тя го последва в тъмнината, като държеше фенерчето му с форма на химикалка, докато той пробваше ключовете. Петият стана. Солидното щрак от отварящата се брава я удари право в стомаха.

Алиша се разтрепери. Усети треперенето да започва в стомаха й и да се разпростира към крайниците й. Искаше да се обърне и да хукне към улицата.

Не! — каза си тя. — Няма да бягаш.

Тухли и дъски… тухли и дъски…

Джак извади по-голямо фенерче и пристъпи през прага. Обляна в студена пот, Алиша стисна зъби и го последва. Изживя лош момент — на чувство, че е в капан, „пуснете ме оттук“ момент — когато вратата зад нея се затвори, но тя се пребори с него.

Тогава светлината от фенерчето на Джак се спря на ключ за лампа и той го натисна. Светлина изпълни стаята.

— Колко предвидливо — каза Джак. — Оставили са електричеството пуснато.

Алиша стоеше, мижейки срещу неочакваната светлина. Касапницата дойде на фокус, когато очите й привикнаха.

— О, господи. Погледни само какво са направили.

Когато беше живяла тук, задната врата водеше към малка стая, в която се намираха пералнята, сушилнята и имаше малък килер. Пералнята и сушилнята все още си бяха на място, но на парчета — бяха изцяло разглобени и съставните им части лежаха на купчини по пода. Всички рафтове бяха изпразнени и това, което някога се е намирало върху тях, беше пръснато измежду частите на земята.

— Ето на това — каза Джак — му викам аз да претърсиш стая. Дори не им се е налагало да бързат. С пуснатото електричество са имали предостатъчно светлина и при закованите прозорци никой дори не е подозирал, че са тук.

Той пристъпи през отломките и тръгна към съседната стая.

— Нека видим какво има тук.

— Би трябвало да е кухнята — каза Алиша, докато Джак пускаше осветлението.

Така и беше… донякъде.

Кухнята също беше цялостно „претърсена“ като килера. Не само че шкафовете бяха изпразнени, но и бяха изкъртени от стените и счупени на парчета. Съдомиялната я бе сполетяла съдбата на пералнята и сушилнята. Мивката беше свалена, тръбите й бяха оставени да стърчат като медни артерии. Всички парчета бяха струпани в средата на пода.

Шокирана, Алиша се запрепъва след Джак, който продължаваше да се движи напред, прескочи отломките и се отправи към трапезарията. Там картинката беше същата — с малката разлика, че килимът беше нарязан на ленти, които лежаха в купчината от останки от порцелан и мебели.

Тя беше доволна донякъде. Цялата тази разруха й помагаше да стои тук. Превръщаше къщата в друго място, съвсем различно от това, което си спомняше. Но все пак степента на разрушението беше изключителна.

— Знам, че Томас не искаше да получа това място — рече тихо Алиша, — но никога не съм предполагала, че е бил толкова ядосан.

— Това не е проява на гняв или яд — каза Джак, побутвайки купчината с предната част на маратонката си. — Това е изключително методично. Започнали са от средата на стаята и след това са се разпрострели, като са хвърляли всичко в центъра, след като вече е бил проверен. Тези момчета са знаели какво правят.

— Но как са могли да очакват, че ще им се размине?

Джак сви рамене.

— Сигурно никога не са предполагали, че въобще ще имаш шанс да вземеш това място. Така че какво значение е имало какво правят с него? И предполагам, че веднъж щом намерят това, което търсят, просто ще изчезнат.

— Но какво — какво може да търсят?

— Нещо метално?

Джак отиде до ъгъла, където имаше някакъв странен уред, облегнат на стената, който приличаше на дръжка на прахосмукачка, свързана към тиган.

— Откъде можеш да знаеш?

Той вдигна уреда.

— Металотърсач.

— Ключ — каза Алиша и си спомни изречението за „Грийнпийс“ от завещанието. — „Тази къща държи ключа, който сочи пътя към всичко, което искате да постигнете.“ Те търсят ключ.

Джак кимна.

— Би трябвало. Арабският приятел на полубрат ти цитира същия ред от завещанието вчера. Явно все още не са го открили. — Той се огледа наоколо. — Баща ти имаше ли работилница?

Вътре беше студено — Алиша можеше да види дъха си, но сега усети как направо се смразява.

— Работилница?

— Да. Нали се сещаш, където се е занимавал с хобитата си или нещо такова.

Нащърбени ледени парчета пробиваха артериите й като игли. Тя насили думите да излязат през зъбите й.

— Мазето… там е.

— Как да го намерим?

— През кухнята.

— Добре — каза той, минавайки покрай нея. — Да вървим.

— Не. Ти върви. Аз не мога.

— Хайде, Алиша. Сега не е време…

— Не — каза тя и за пореден път чу гласа си да се извисява. — Не ме ли чу? НЕ МОГА!

Той стоеше и я гледаше за момент, после се обърна.

— Добре. Не можеш. Ще я проверя сам. Не мърдай оттук.

— Съжалявам — каза тя тихо, след като вече го нямаше. — Но просто не мога да отида там.