Франсис Пол Уилсън
Завещанието (21)

6.

Алиша не беше гладна, затова отложи обяда си. Харесваше й това време, през което нямаше записани курсове за интравенозно лечение в клиниката и децата от занималнята се хранеха; служителите и доброволците, които не бяха заедно с тях, бяха навън да хапнат нещо набързо. Обикновено тя оставаше в кабинета си и наваксваше с картоните. Но днес не я свърташе на едно място.

Не знаеше каква бе причината. Не беше заради Хектор — малкият мъж с „лудата супеу пуическа“ изглежда се чувстваше по-добре от антибиотика. Просто трябваше да се движи.

Изостави претрупаното си бюро и тръгна по опразнените коридори, потънала в мислите си, обмисляща следващия си ход. Да изчака Джак, или да осъществи връзка с друг? Беше изровила едно име. Трябваше ли да…?

Тя се спря. Чу някакъв звук… почти като стон. Беше застинала на място, тялото й трептеше, докато внимателно се ослушваше.

И ето че пак го чу, но този път по-приглушено. И после един тих, шепнещ глас… някъде иззад ъгъла…

Алиша се запромъква на пръсти, доволна, че днес си е обула маратонките, и надзърна зад ъгъла, където видя…

Празен коридор.

Помисли, че си е измислила звуците, но отново чу шепота… идваше от килера… Вратата беше отворена, гласът — определено мъжки…

— Виждаш ли? Нали ти казах, че не боли. Ето сега… не е ли приятно?

Задържайки със сетни сили надигащата се в стомаха й храна, тя се протегна към вратата. Гледаше как ръката й трепери, докато се пресята към бравата. Насили се да я хване и я дръпна.

И тогава ги видя, като на снимка: мъж на средна възраст — доброволец, когото виждаше отскоро, но не познаваше по име — примигващ срещу внезапно появилата се светлина, с ръка в гащичките на малко чернокожо момиченце, на не повече от четири годинки — Канийса Джексън.

След това светлината около нея експлодира и сякаш светът й изведнъж се превърна във видеоклип, в който чуваше гласа си да вика, да крещи; отвсякъде падаше силна светлина, тя се преобръщаше в бясна 180-градусова панорама, докато се спря върху един пожарогасител, закачен на стената. Ръцете й отварят стъклената врата, грабват го, замахват към мъжа, който прикляква, но не навреме, и тя го уцелва по главата, гледа го как се опитва да тръгне в една посока, докато Канийса побягва в другата, настига го, удря го по главата, гърба, поваля го и продължава да го налага, докато…

— Алиша! Алиша, господи, ще го убиеш!

Усети как нечии ръце я хващат и я възпират, но не искаше да спре. Искаше да го убие, искаше го мъртъв.

— Алиша, моля те!

Гласът на Реймънд. Тя спря да се съпротивлява. Погледна към окървавения човек, скимтящ и прикриващ се с ръце в краката й. Изведнъж й стана лошо. Залитна назад, но без да изпуска пожарогасителя.

— Обадете се на 911^[1] — каза едва-едва.

— Защо? — попита Реймънд. — Какво се е случило?

Тя го погледна и видя шока и притеснението в погледа му. Никога не я бе виждал такава. Разбира се, че не. Никой не беше. Никога не е била такава. И не беше свършило. Кръвта още блъскаше в ушите й като боен барабан. Алиша не знаеше кой е по-уплашен — гадината на земята, Реймънд или тя самата.

— Повикай ченгетата! — извика тя. — Искам този перверзник вън оттук и заключен! Веднага!

— Окей — отговори Реймънд и тръгна назад, — само се успокой, става ли? Просто се успокой.

— И намери Канийса Джексън. Нека една от сестрите я прегледа. Увери се, че е добре.

Реймънд тръгна, а тя се извърна към мръсника. Прилошаването бе изчезнало и гневът й отново закипя.

— А ти — каза тя през зъби. Нужни й бяха всичките й сили, за да се удържи да не го удари пак. — Стой, където си, или, господ да ми е на помощ, ще те убия.