Франсис Пол Уилсън
Завещанието (52)

1.

След само три часа сън Алиша отново беше в болницата, този път в спешното педиатрично отделение. Малкият Хектор Лопез беше на път да си отиде снощи — голям епилептичен припадък, спиране на дишането. Тя и служителите на смяна го бяха спасили. На косъм.

Уил беше стоял с часове долу в залата за чакащи. Не познаваше Хектор, не го беше виждал с очите си, въпреки това изглеждаше истински притеснен. Най-накрая Алиша беше успяла да го накара да си тръгне.

Той я беше прегърнал и й пожела късмет. Тя гледаше как се отдалечава и си бе помислила, че този човек е наистина специален.

Но сега тя наблюдаваше Хектор, който беше в безсъзнание. Тънка грапава ендотрахеална тръба се извиваше от устата му към една по-голяма тръба, кокалестите му гърди се издигаха и спускаха в ритъма на свистенето на вентилатора до нея.

Тя чу някой да чука на стъклената преграда вляво от нея, обърна се и видя Хари Улф да й маха от другата страна. Беше го извикала, за да се консултира с него заради припадъка. Той беше взел проба от костния мозък. Централното нервно налягане на Хектор се беше покачило, а течността изглеждаше мътна. Това не беше добре… не беше добре…

Алиша отиде до вратата и свали до брадичката маската от лицето си.

— Какво имаш за мен, Хари?

Лицето му беше мрачно.

— Гъбички в течността на костния мозък.

Алиша въздъхна. По дяволите. Това обяснява припадъка. Въпреки че не беше изненадващо, тя се бе надявала педиатричният невролог да открие нещо по-леко за лечение.

— Има ли още припадъци? — попита той.

— Не. Но ще има, ако не успея да овладея тази инфекция. Проблемът е, че имунната му система е напълно блокирана.

— Ще продължа да го преглеждам. Късмет.

— Благодаря, Хари.

Тя се обърна и отново погледна към Хектор. Изплъзваше й се. По дяволите, това тук беше нейната територия, единственото място в живота й тези дни, където тя казваше какво да се случва. Но изглежда и тук губеше.

Трябваше да има начин да обърне всичко това. Трябваше да има…