Франсис Пол Уилсън
Завещанието (44)

9.

— Не знам как да ти се отблагодаря.

Това беше сигурно двайсетият път, в който го казваше. Джак отпи от своя „Молсън“ и не отвърна нищо. Беше се отказал да й казва да не се притеснява.

Бяха претичали през няколко пресечки и влязоха в този спортен бар, за да не са на улицата. Заведението се хранеше от тълпите около Медисън Скуеър Гардън и изглежда се осветяваше само от неонови реклами на бири — сигурно имаше поне стотина по стените и над бара. Дългокосият тип от рекламата на „Сам Адамс“ на бара гледаше Джак над рамото на Алиша.

Поне мястото беше тихо. „Никс“^[1] не играеха днес и двамата имаха на разположение цял един ъгъл.

И сега, когато нивото на адреналина спадаше, десният хълбок започваше да пулсира там, където онзи с пясъчнорусата коса го беше уцелил. Мъжът изглеждаше тежък и на средна възраст, но беше във форма. Имаше силен удар.

Беше й обяснил как е видял да я бутат в буса, как беше изкомандвал едно такси и ги бе преследвал, докато не бе успял да ги засече и да ги спре.

Тя се трудеше над втория си „Дюърс“ и когато повдигна чашата към устните си, той забеляза, че треперенето на ръката й от адреналина отслабваше.

— Ако наистина искаш да ми благодариш — каза той, — ще се откажеш да ходиш при ченгетата.

— Но това е моят шанс да сложа край на всичко това.

Тя сви свободната си ръка в юмрук и я задържа над масата.

— Хванах ги. Те ме отвлякоха! Вече не трябва да се безпокоя за гражданските актове. Това е престъпление и ти беше свидетел. Познавам един детектив, Уил Матюс. Можем да отидем при него и…

Джак усети как вътрешностите му се връзват на възел.

— Не, не можем.

Тя мигна.

— Защо не?

— Защото аз не мога да бъда твой свидетел.

— Какво говориш? Ти видя всичко. Дори ме освободи.

— Но не мога да бъда свидетел, Алиша. Аз не съществувам.

Още едно мигане.

— Какво имаш предвид?

— Аз не съществувам официално.

Тя поклати глава.

— Как е възможно това? Трябва да имаш номер на социална осигуровка. Трябва да имаш банкова сметка, кредитна карта, шофьорска книжка. Не можеш да работиш без тях.

— Имам. Всъщност имам няколко. Всичките фалшиви.

— Ами тогава бъди свидетел чрез някоя от тези фалшиви идентичности.

— Не става. Номерът минава, когато някоя банка иска да вкара парите ми в сейфа си и се надява, че ще започна да купувам всичко с кредитната им карта. Минава и при отегчен чиновник в пътното, който прехвърля книжката на мъртъв човек от Толедо към несъществуващ адрес в Парк Слоуп. Но няма да мине при една истинска проверка. Особено ако проверяват при данъчните.

— Не плащаш данъци?

— Никога. И моля те… никога недей да споменаваш за мен на този твой детектив.

— Издирван ли си за нещо?

— Не, и бих искал да си остане така.

Алиша се облегна назад, сякаш й бяха изпуснали въздуха.

— Да му се не види. За миг наистина си помислих, че…

— Извинявай — каза Джак.

— Господи, не се извинявай, че ме извади от онзи бус.

— Но може би не трябваше да го правя.

— Не е смешно.

— Говоря сериозно. Сега ми хрумна, че трябваше да направя всичко друго, но не и да те освободя. Може би, ако бях ступал брат ти като останалите двама и си бях тръгнал, като оставя вратата отворена с теб вътре, вързана, а ти беше започнала да викаш за помощ, все някой щеше да дойде и да се обади в полицията. Аз щях да изчезна в друга част на града и тези тримата щяха да са заключени в Мидтаун Юг в момента.

Много се дразнеше, че не се беше сетил за това по-рано.

Алиша кимаше бавно.

— Щеше да е идеално. Но и аз не помислих. Всичко, за което мислех, беше, че искам да съм свободна и вън от оная камионетка.

— А аз се опитвах да разбера с колко още души трябва да се разправям.

— Да — провлече тя, сега накланяйки се напред.

Малка тънка усмивка играеше по устните й. Скочът я хващаше.

— Я ми кажи. Тези мъже и двамата бяха по-големи от теб. И знам, че не използва номера с изкуственото око. Как успя да ги набиеш? Карате? Кунгфу?

— Изненада — отвърна Джак. — Най-доброто оръжие на света. Развоят на събитията можеше да е много по-различен, ако двамата бяха подготвени за мен. Но те видяха един тип, който е изплашен и безпомощен. Лесна плячка. Вторият дори се усмихна, като видя каква съм жертва. Но бях преценил всичко — целих ги в коленете и носовете. Няма значение колко е голям един човек, защото, след като му скъсаш сухожилие или му вкараш костите на носа обратно в главата, вече не ти създава проблеми. Тези двамата не внимаваха. Това обаче проработва само веднъж. Ще трябва да измисля нещо друго, ако пак се засечем някъде.

— Просто трябва да те попитам — заяви тя.

Джак видя как си гледа ръцете.

— Ноктите на палците ти. Държиш ги много по-дълги от останалите. Може ли да попитам защо?

— Мисля, че е по-добре да не знаеш.

— Искам. Наистина.

Джак си пое дъх.

— Понякога се озоваваш в ситуации, когато нещата не минават толкова гладко, колкото днес. Понякога се оказваш търкалящ се в прахта или на пода и се опитваш да избегнеш ударите с глава или да не те захапят и трябва да използваш всеки трик, който знаеш, и всяка част от тялото си, само за да оцелееш. И тогава не е зле да имаш нещо като вградени оръжия. — Той повдигна ноктите си и ги размърда. — Няма по-добро нещо, с което да прекратиш боя, от едно извадено око.

Алиша пребледня и се изправи в стола си.

— О.

Предупредих те, рече си наум Джак.

Той се опита да гледа в очите типа от рекламата на „Сам Адамс“. Не се получи, затова направи така, че да измести темата на разговора от себе си към друга, по-интересна част.

— Това е вторият път, в който те питам същото нещо — каза той. — Нещата се промениха от тази сутрин: какъв е следващият ти ход?

— Не съм сигурна.

— Да те издърпат от улицата беше рисковано и опасно. Това ми подсказва, че са отчаяни. А отчаяните хора правят луди и тъпи неща. Може да те наранят.

— Не знам дали тази вечер имаше нещо общо с отчаянието — каза бавно тя. — Томас ми каза, че ще спечелят, че е само въпрос на време. Не мисля, че блъфираше.

— Може би някъде цъка часовник.

— Може би. Но имам усещането, че днес не ставаше въпрос за правната битка. Чух нещо в гласа на Томас… когато каза „Ако някога, някога, пак се опиташ да направиш нещо на къщата“… звучеше колкото уплашен, толкова и ядосан.

— Значи си мислиш, че това е пряк резултат от твоето наемане на Бени Факлата. Изглежда ми малко прекалено.

— Така е, нали? Но си мисля, че наистина са се изплашили. Общо взето мисълта за тази къща, обвита в пламъци, е побъркала Томас.

— А побърканите хора са опасни. — Джак удари леко с юмрук по масата. — Но какво е това нещо в къщата, което го е побъркало?

Нещо в него крещеше за отговори.

— Преди не ми пукаше много — каза Алиша, — но след тази вечер искам да знам. Помогни ми да разбера.

Мислех си, че никога нямаше да попиташ.

Но не искаше да изглежда прекалено нетърпелив. Все още оставаше въпросът със заплащането му.

— Ами…

— Виж. — Тя се наведе през масата, изражението й бе целеустремено, гласът й тих. — Томас се опита да ме сплаши. Не мога да го оставя да направи това. Каквото и да има в тази къща, трябва да е ценно. Много ценно. Не мога да ти платя в брой, но можеш да вземеш каквото намерим.

— Непредвидуемо заплащане — каза той, като бавно поклащаше глава, сякаш досега не го беше обмислял. — По принцип работя само срещу пари в брой, но тъй като съм вече замесен в това, ще направя изключение.

— Страхотно!

Тя пусна една от редките си усмивки.

— Но не мога да взема всичко. То е твое по право.

— Не го искам.

— Ще взема двайсет процента.

— Вземи всичко.

Как можеше да го направи? Нямаше да се чувства удобно.

— Можеш да хвърлиш твоята част в реката, но или делим, или не участвам.

Най-накрая я убеди да намали дела си до една трета и си стиснаха ръцете.

— Кога можеш да започнеш? — попита тя.

— Вече започнах. — Той се изправи и хвърли една двайсетачка на масата. — Да се повозим.