Франсис Пол Уилсън
Завещанието (62)

7.

Томас Клейтън излезе от стриптийз бара след два часа и се насочи право към вкъщи.

Това, Йошио беше научил, бе една от основните черти в живота му. Колко тъжно, помисли си. Не знаеше нищо за него, но му съчувстваше. Той беше един много, много самотен човек.

И с това самият Йошио усети малка нотка на самота, внезапна носталгия по дома. Не за семейството, той нямаше такова, и не за Токио — Ню Йорк му беше предложил всичко, което големият град можеше. Не, той пожела да има запазено място в малък рьокан^[1] до Шикоку^[2], с прозорец, гледащ към мъгливите гледки на Вътрешно море.

Осъзна, че беше изгубил цял ден. Всичко сочеше, че изчакваха нещо. Но какво? Утрешния ден може би?

Ако беше така, Йошио щеше да изчака заедно с тях.

Стомахът му се бунтуваше. Може би от мазнината на месото в шиш-кебапа, по принцип агнешко, който беше изял, докато чакаше Томас Клейтън този следобед. Реши да си почине малко от американската храна. Той се отби в един ресторант със страхотен суши бар на Западните Петдесети улици. Прекара няколко часа там, като пиеше наливна бира „Сапоро“, дъвчеше сашими и говореше на японски.

После се прибра в апартамента си и видя как Кемел Мухаллал и неговият шеф се въртят около онази лампа в задната стая на апартамента на Мухаллал и гледат техния мистериозен предмет.