Франсис Пол Уилсън
Завещанието (37)

2.

Алиша току-що беше затворила телефона след разговора с лабораторията — все още нямаше резултат от пробите на Хектор, но малкият мъж се държеше въпреки все по-зачестилите температурни пикове — когато чу гласа на Реймънд по интеркома.

— Оня тип Джак е тук и иска да те види — каза той. — Няма записан час, но твърди, че е важно.

Леко мърморене на заден фон, после:

— Не, казва, че е „спешно“.

Първоначалният й импулс беше да го отпрати. Беше я отсвирил преди два дни и доколкото се отнасяше до нея, нямаха за какво да си говорят.

Но думата „спешно“ промени мнението й. Не можеше да я свърже с него. Щом казваше, че е спешно, значи наистина беше така.

Е, какво пък.

— Прати го при мен.

След няколко секунди Джак се шмугна през вратата и я затвори след себе си.

— Ти ли нае Бени Факлата?

Не беше седнал, дори не беше казал здравей. Но името „Бени“ накара Алиша да не обърне внимание на тези неща.

Той знае! Но как е възможно?

— За какво говориш? — беше най-доброто, което шашнатият й мозък можа да измисли.

— Тази сутрин е бил намерен мъртъв. Някой го е изгорил жив миналата нощ. Някаква връзка между него и това, което ме помоли да направя?

— О, не — ахна тя. — Не отново!

Джак седна тежко в стола.

— Окей. Това отговаря на въпроса ми.

Тя усети погледа му, докато се бореше с виновното гадене.

Този сприхав малък човек… изгорен жив…

Най-накрая той каза:

— Мислех, че няма да хукнеш да търсиш някой друг. Мислех, че ще помислиш по въпроса.

— Нямаше нужда да търся. — Гласът й звучеше слаб и далечен. Тя се почувства така, сякаш слушаше себе си от друга стая. — Вече имах името му. Господи… аз го убих…

— Не ти си го убила. Но може би имаш право относно кратката продължителност на живота на хората, които се замесват в това. Всички освен теб. И това е нещото, което не разбирам.

— Аз го разбирам — каза тя, като се напъваше в опит да се съсредоточи. — Вчера прочетох завещанието.

— Крайно време беше. И разгада ли всички тайни?

— Не. В никакъв случай. Но обяснява защо все още съм жива.

Мислите й се върнаха към вчерашния ден и към полазилото я чувство, докато четеше думите на оня човек; докато се опитваше да разбере какво си е мислил, когато ги е писал.

— Което е?

— Не Томас е следващият наследник по линията.

Веждата на Джак се повдигна и той кимна бавно.

— Много интересно. А кой е?

— Не кой. Какво. „Грийнпийс“.

— Децата на природата? — изсмя се той. — Тези, които плават по света и бият ловците на китове?

— Същите.

— Нищо чудно, че брат ти…

— Полубрат ми.

— Пардон. Нищо чудно, че е пощурял. Баща ти по-скоро би дал къщата на природозащитна организация, отколкото на него. Двамата сигурно здраво са се скарали някъде през годините.

Алиша си спомни датата на завещанието — само седмици преди той да умре. Тогава ли беше отрязал Томас — или винаги си е бил отрязан?

— Няма как да знам. Както вече ти казах, не съм поддържала връзка с нито един от двамата, откакто заминах да уча в колежа.

И сега мечтая да беше останало така.

— А колкото до това, че този човек е бил „зелен“… това е почти смешно. Не мисля, че през живота си е отделил и една мисъл за околната среда. Той имаше… други интереси.

Джак се намръщи и се наведе напред.

— Тогава защо е…

— Нямам представа. Нищо от това няма смисъл. Начинът, по който е написано… Не разбирам много от право, но не мисля, че това е нормално последно желание и завещание. Имам предвид, че сякаш почти е очаквал да се разрази такова насилие, свързано с къщата.

— Защо мислиш така?

Алиша се наведе и извади документа от чантата си. Нямаше проблем с откриването на абзаца — беше го подчертала.

— Само слушай: „Ако Алиша почине, преди да приеме собствеността на споменатата къща, споменатата къща да бъде предадена на международната активистка организация, известна като «Грийнпийс», със следното съобщение: Тази къща държи ключа, който сочи пътя към всичко, което искате да постигнете. Продадете ли я — губите всичко, за което сте се борили“.

Тя хвърли листа върху бюрото си.

— Можеш ли да ми кажеш какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Може ли да го погледна? — попита Джак и се наклони напред.

Алиша инстинктивно посегна към завещанието, за да го дръпне и да го прибере. Не искаше никой да знае за семейството й. Но се спря. Трябваше да се довери на някого и всичко, което имаше в момента, беше Джак.

Тя го бутна към него.

— Моля, заповядай.

Усети как челюстите й се стягат, докато го наблюдаваше как преглежда страницата. Беше на ръба и си го знаеше. Готова беше да отхапе парче от някого. Мислеше си, че се е отървала от този човек, но дори и от гроба си той пак успяваше да направи каша от живота й.

— Знаеш ли — рече Джак и кимна, — наистина звучи така, сякаш е очаквал неприятности. — Той вдигна поглед към нея. — Брат ти влизал ли е в затвора някога?

— Не.

— Проблем с наркотици? Насилие?

— Не и нещо, за което да знам.

Томас имаше проблеми, но не такива.

Джак започна да разгръща останалата част от завещанието.

— Тогава защо? — Той се спря и зяпна. — Какво е това? Поезия?

— Да! Можеш ли да повярваш?

Джак започна да чете.

— „Клейтън лежи неподвижно, но кръвта е скитник.“^[1] Това е на Алфред Хаусман — каза тя.

Когато той я погледна учудено, тя добави:

— Проверих го.

— Познавам само Джон Хаусман.

— В оригинала пише „Пръстта лежи неподвижна“. Той го е променил на „Клейтън“.

— Какво означава това тогава? Че брат… полубрат ти е скитник? Че очите му са блуждаещи? Какво?

— Не мога да кажа.

Нея също я бе озадачило.

— Чакай — каза той. — Тук има още едно: „Тръгни, честни скитнико, но какво дириш ти?“.

— Това е от някой си Робърт Бриджис. Потърсих стихотворенията, за да видя дали останалите части от тях ще ми дадат някаква информация, но не открих нищо.

— Това е лудост.

— Точно това казват адвокатите на Томас. Използват всичките тези странни писания като доказателство, че не е бил с разсъдъка си, когато е променил завещанието.

— И кога го е направил?

— Според датата, посочена там, малко преди да умре.

— Е, каквото и да е било психическото му здраве, много е искал ти да получиш къщата.

— Не съм сигурна — каза тя. — Според мен преди всичко е искал да я държи далеч от Томас.

— Можеш ли да се сетиш за нещо толкова важно, заради което полубрат ти би убил? Какво може да е оставил баща ти, което той иска толкова много?

— Не знам. Не познавам Томас. Не мога да го обясня. Дори не искам да се опитвам.

— Добре тогава — каза Джак. — Баща ти. Явно той стои зад всичко това. Кой е бил Роналд Клейтън? С какво се е занимавал?

Алиша затвори очи и преглътна. Той искаше от нея да говори за онзи човек… кой е бил… какво е правил…

Ако само имаше представа…

Джак започна да се чуди дали на Алиша й няма нещо — толкова бе бледа и тиха от другата страна на бюрото — но после очите й рязко се отвориха и тя започна да говори.

— Хората го наричаха гений — каза тя с равен тон, вгледана зад раменете на Джак, сякаш четеше от аутокю някъде зад него. — Неговата област беше физиката и по различно време работеше с департаментите на Принстън, Кълъмбия, Университета на Ню Йорк — правеше обикновени изследвания. Някъде по това време работеше за „Бел Лабс“ и Ай Би Ем. Ходеше след парите. Предполагам, имал е брилянтен ум, но беше крайно коравосърдечен: искаше, каквото искаше, когато го поискаше и другите да вървят по дяволите. Синът му не е по-различен.

Джак осъзна, че никога не беше чул Алиша да говори за Роналд Клейтън като за свой баща. „Той“ или „този човек“, но никога „баща ми“.

Да не е била насилвана от него? От брат си? И от двамата?

— Звучи, сякаш не си имала страхотни отношения с него.

Гласът й стана по-студен и още по-равен.

— Роналд Клейтън беше боклук, по-нисша форма на живот, без скрупули или съвест. Не ме интересува, че ми е оставил къщата си. Не я искам. Не ме интересува какво е оставил в нея. Не искам нищо, което този човек е докосвал. Ще бъда най-щастлива, ако всички следи от него бъдат заличени от лицето на Земята. Затова исках от теб да подпалиш къщата. Затова аз… аз…

Изглежда думите й се бяха изчерпали.

Джак също не можеше да каже нищо. Чувствата на Алиша към баща й преминаваха към гняв, към ярост. Тя ненавиждаше човека. И не само заради лошите черти в характера му.

Какво, в името на Бога, е ставало в онази къща? Било ли е физическо? Сексуално?

Джак съсредоточено я наблюдаваше и се надяваше да не се разплаче. Никога не бе знаел какво да прави с плачеща жена — или пък с мъж. Джия можеше да я вземе в обятията си и да я прегърне. Но Алиша? Не. Тя определено не искаше никой да я докосва или да й се бърка.

Но тя не заплака. Дори не беше близко до това. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и го погледна.

— Извинявай.

— Няма нищо — каза Джак и скри облекчението си. — Каква е следващата ти стъпка? И моля те, кажи ми, че не съдържа думата „огън“.

Най-беглият възможен помен за усмивка изкриви устните й.

— Добре. Без огън. — Тя въздъхна. — Може би трябва да обмисля варианта да се предам. Така де, със сигурност животът много ще ми се улесни, като продам къщата на Томас и на неговите покровители. Като стана мултимилионер, ще реша много от проблемите си.

Джак се учуди на внезапното си разочарование. Кой беше убил частния детектив, адвоката, Бени Факлата? И защо? Какво в тази къща беше толкова ценно, че да си заслужава живота на толкова хора? Ако Алиша се предадеше сега, тези въпроси никога нямаше да намерят отговорите си.

— Но, от друга страна — каза тя след кратка пауза, а очите й станаха стоманени, — може би не трябва. Не обичам да ме тормозят. Особено Томас.

Да! Джак устоя на желанието да удари с юмрук във въздуха. Вместо това стана на крака.

— Това е твое решение — каза той. — И каквото и да е то, не мога да направя много за теб. Но ще продължа да си мисля за това. Може да се сетя за някого, който може да помогне.

— Защо? — попита тя. — Не ме разбирай погрешно, приемам всякаква помощ, която можеш да предложиш. Но останах с впечатлението, че работиш само срещу заплащане. Защо още искаш да се занимаваш с това?

Джак сви рамене.

— От любопитство.

— Като се има предвид какво се случи с останалите, които се замесиха, любопитството ти може да е опасно.

— Знам. Опасно е човек да е около теб.

Тя се намръщи и той изведнъж съжали, че го е казал. Вече се чувстваше достатъчно зле. Но си беше истина: трябваше много да внимава, ако се замесеше с Алиша. Трябваше да разбере кой стои зад насилието, след което да им обърка плановете, като им даде малко от собствения им цяр. Да накара тях да се пазят.

— Дръж се — каза й той, като отвори вратата. — Ще ти се обадя, ако измисля нещо.

Джак си тръгна, като разсъждаваше за любопитството. Един от най-лошите му пороци. Рядко успяваше да не му навлече неприятности.