Франсис Пол Уилсън
Завещанието (19)

4.

Йошио Такита привършваше второто си бурито, докато следеше колата на Сам Бейкър. Беше ги купил малко по-рано от някакво място на име „Буритовил“. Не беше чувал за тази верига, но беше доволен, че ги беше пробвал. Примлясна с уста. Тези се наричаха буритоси „Възкръсващият Феникс“. Бяха страхотни. Всъщност все още не беше попадал на американска бърза закуска, която да не му хареса. И всичко беше толкова евтино тук. Вкъщи, в Токио, ти костваше едно малко богатство да хапнеш в някой от ресторантите от американските вериги, пръснати из града.

Притесняваше се да не напълнее, но явно метаболизмът му гореше калориите със същата скорост, с която той ги поглъщаше. Това беше добре. Щеше да е много лошо да има шкембе в неговия бранш, не и на трийсет години.

Избърса с кърпичка устата и ръцете си и хвана волана. Сега трябваше да внимава. Не за Бейкър — човекът беше наемен войник, не таен агент; уменията му за проследяване бяха изключително слаби и нямаше ни най-малка представа, че той самият е следен. Не, проблемът беше да не остане на някой светофар. Ако Йошио следеше само единия от тях, нямаше да бъде толкова трудно. Но да следи Бейкър, докато той караше след жената, опъваше прекалено много веригата.

Но каквото му липсваше на Бейкър като стил и подход, го наваксваше с безкомпромисност. Японецът го научи, след като го беше проследил да излиза от къщата на онзи адвокат в Лонг Айлънд. Беше го видял да бърника нещо по колата, но предположи, че инсталира предавател или подслушвател. Ако беше разбрал, че е бомба, щеше да се обади на юриста да го предупреди.

Достатъчно хора вече бяха загинали.

Според работодателя на Йошио, „Казе Груп“ в Токио, 247 души бяха намерили смъртта си заради нещо, което Роналд Клейтън е знаел или открил. Преди няколко седмици беше видял още един да умира. А случката от последния петък покачи бройката на 249.

Явно бордът на „Казе Груп“ не знаеше повече от това, което и той. Или поне се преструваха, че е така. Бяха му казали, че не знаят защо Роналд Клейтън и къщата му са толкова важни за този арабин Кемел Мухаллал; но ако е струвало живота на толкова невинни хора, заслужаваше си да разберат.

Знаеха повече от това, беше сигурен. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше просто като номинална холдингова компания, „Казе Груп“ беше по-могъща и от най-голямото кейрецу^[1]. Имаше центрове по целия свят. Но явно не знаеха всичко, което искаха.

И така, бордът се беше свързал с Йошио, както обикновено правеха всеки път когато имаха проблем, нуждаещ се от най-дискретното решение, и го бяха изпратили в Америка да събере повече информация. Предимство беше и фактът, че английският беше един от четирите езика, които той говореше перфектно. Задачата му беше да се превърне в техните очи и уши тук. Бяха му осигурили дипломатически регистрационни номера, които да му позволят по-голяма мобилност из града. Трябваше да гледа, да слуша и да докладва.

Беше пристигнал сам. Без никакво подкрепление, но ако станеше нужда, щеше да пристигне до няколко часа.

Досега не беше научил нищо ново. Но в „Казе Груп“ бяха търпеливи. Винаги поемаха по дългия път. Той щеше да остане тук толкова време, колкото те пожелаеха.