Франсис Пол Уилсън
Завещанието (111)

3.

— Какво има? — попита Алиша. — Защо спираме?

Бяха пътували на север без никакви проблеми и без някакъв знак — поне доколкото тя можеше да каже — че някой ги преследва. По-голямата част от пътуването им, откакто бяха напуснали града, бе минало в тишина.

Заради мен, мислеше си тя. Беше се събудила тази сутрин изморена и изцедена, а и сега не се чувстваше по-добре. Не й се говореше вече и беше съвсем сигурна, че Джак беше напълно наясно с това положение.

Току-що бяха платили пътната такса на изхода при Ню Палтц и Джак отбиваше към един от телефоните на площадката след пункта.

— Искам да се ориентирам и да проверя дали не ни следва някой.

Алиша остана в колата, докато той се преструваше, че се обажда по телефона, и записваше нещо набързо в малко тефтерче, докато наблюдаваше преминаващите коли. Нямаше много трафик през този час на декемврийския ден в четвъртък.

Най-накрая, след поне петнайсет минути, Джак затвори и се върна в колата. Кимна с удовлетворение, когато подаде главата си през вратата.

— Добре. Не видях никого, когото познавам. Ти?

— Никого. Какво записваше?

— Марки, модели, цветове, регистрационни номера. Ако видя още веднъж някоя от тези коли, ще искам да разбера защо? Сега… още нещо, преди да потеглим.

Той се пресегна към задната седалка и взе ленд роувъра — сега напълно сглобен, с черното пластмасово тяло на мястото му. Излезе навън с него и го погледа как се движи по паважа. На връщане към колата тъмните му очи бяха изпълнени с въодушевление.

— Знаеш ли, това нещо вече почти изцяло се движи в посока запад. Мисля, че сме близо.

Сиви облаци се стелеха ниско в небето и скриваха плахото зимно слънце, докато Джак навлизаше сред хълмовете на Улстър Кънтри. Отдалече оголените дървета придаваха на околността леко размазан вид в бледокафяво с редки зелени петна тук-таме от елите.

На всеки голям кръстопът Джак спираше и наблюдаваше известно време преминаващите коли, после пускаше камиончето да види в коя посока се движи и така избираше техния маршрут.

Роувърът ги отвеждаше все по-навътре и по-навътре в гората. Когато асфалтът отстъпи пред третостепенен чакълест път, Алиша усети зараждащото се чувство на очакване в себе си. За кратко се опита да го пребори — не искаше да очаква с нетърпение нищо, свързано с онзи човек — но най-накрая се предаде. Напред, може би отвъд следващото изкачване или след следващия завой, на някой от тези склонове без листа ги очакваше нещо забележително.

Но с нарастването на очакването в нея тя видя, че Джак става все по-нервен.

— Притеснява ли те нещо? — попита го тя.

Той сви рамене.

— Цялото това открито пространство. — Той посочи към хълмовете и широките долини, видими през пролуките между дърветата. — Не е моят тип място. Обичам пътищата ми да са асфалтирани, по възможност да може да се пътува под тях и обичам дърветата да растат в дупки на равни разстояния в тротоара.

Точно в този момент гумите му започнаха да буксуват и да се хлъзгат по стръмния склон.

— Трябваше да наема джип — рече Джак. Изглеждаше ядосан на себе си. — Трябваше да го предвидя.

Но гумите най-накрая зацепиха и откараха колата до място на набраздения кален път, където ставаше по-равно.

— Едва ли има още много — каза тя. — Не остава още много от тази планина.

— Да, но какво би станало, ако роувърът сочи към следващата планина?

Тя не се беше сетила за това.

След минута стигнаха до края на пътя.

— Страхотно — каза Джак.

Алиша се наклони напред и огледа стената от дървесни стволове и храсталака пред тях. Не искаше и да си помисля, че ще им се наложи да бият цялото това разстояние обратно към главния път. И тогава видя нещо, което приличаше на пролука в храстите.

— Чакай малко. Това пътека ли е?

С роувър в ръка Джак слезе от колата. Този път Алиша го последва.

— Набито око, Алиша — каза той, сочейки към една тясна пътечка, лъкатушеща през шубрака. — Добре че листата са изпокапали. Нямаше начин да я забележиш, ако всичко беше в тучна зеленина. А това е хубаво нещо.

— Защо?

— Може да означава, че някой не е искал да се вижда прекалено много. Да вървим.

Алиша вдигна яката на палтото си. Бяха пътували на север, бяха на върха на хълм, слънцето се скриваше, а вятърът се засилваше. Щеше й се да беше облякла нещо по-топло.

Пътеката лъкатушеше край дървета и камъни близо петдесетина метра, преди да излезе на широка поляна. Алиша ахна, когато видя старата дървена хижарска колиба, която стоеше в средата й. Пънчетата, от които беше изградена, бяха единственото старо нещо в картинката. Всичко останало бе хайтек. Покривът на хижата и по-голямата част от двора наоколо бяха покрити с фотоелектрически слънчеви панели. Освен това на покрива, извисяваща се на метър над панелите, стърчеше странно изглеждаща антена.

— Ще съм много изненадан, ако това не е мястото — каза Джак.

Той остави роувъра на земята и го пусна. Камиончето се клатеше насам-натам, докато си пробиваше път през бурените, но устремено се беше насочило към входната врата на колибата.

— Още една проверка — каза той.

Докато Джак отиваше към северната страна на постройката, Алиша се приближи. Забеляза, че прозорците бяха запечатани… и зазидани. Някой не е искал посетители.

— Погледни — извика Джак отдясно на нея. — Преместих го деветдесет градуса на север и сега се движи в посока юг. Всичко е ясно, Алиша. Намерихме го. Това е мястото.

Алиша потърка горната част на ръцете си през палтото. Сега наистина й стана студено.

Изведнъж Джак се появи до нея.

— Ето — каза той и й подаде количката. — Дръж това, докато отворя и успеем да влезем.

— Ще използваш шперцовете си ли?

— За нещастие ги забравих вкъщи. — Той се наведе, за да огледа по-отблизо ключалката. — Много лошо. Тази е „Йейл“. Много ме бива с тях. Не… изглежда, че ще трябва да го направя по старомодния начин.

След като каза това, скокна напред и заби крак във вратата само на сантиметри от бравата. Звукът от удара отшумя надолу по хълма.

Но вратата не помръдна.

— Проклет да съм — каза Джак и провери пантите. — Отваря се навън. Странно. Това го прави още по-трудно.

Стовари още един шут на тежките дъбови дъски със също такъв успех, колкото и първия път.

Още три бързи удара, със заобикалящото ги ехо от ритници, но вратата пак не помръдваше.

Алиша застина, когато един глас с акцент се чу зад тях:

— Може би аз ще мога да ви помогна?