Франсис Пол Уилсън
Завещанието (46)

11.

Кемел изръмжа, след като затвори телефона. Със сигурност Аллах го е изоставил. Първо беше разбрал за лудото изпълнение на Бейкър и Томас Клейтън тази вечер. Сестрата със сигурност щеше да се свърже с полицията и да подаде жалба срещу брат си, което щеше да забави цялата операция с месеци, години, може би завинаги.

Беше толкова бесен, че беше казал на командоса с подутия нос, че Назер е трябвало да го уволни, когато Мухаллал му е казал. Бейкър не го беше приел добре, но какво от това. Човекът рискуваше да провали всичко.

Но тогава братът на Кемел, Джамал, се беше обадил и яростта му се изпари като капки вода, паднали върху пясъка на Руб’ал Кхали^[1], заменена с притеснение за най-големия му син.

— Гхали е — каза Джамал. — Арестуван е.

Кемел усети как сърцето му изскача извън тялото. Гхали? Осемнайсетгодишният му син, гордостта на живота му… арестуван? Не, това не можеше да е истина.

— Защо? Какво се е случило?

— Обвинен е, че е откраднал видеокамера от съпругата на пътуващ американски бизнесмен.

— Невъзможно! Пълни глупости!

— И аз казах това — каза му Джамал. — Но има свидетели. И камерата е била в него, когато са го заловили.

— О, не — простена Кемел. Стисна очи, за да не вижда светлината. — О, не, това не може да е истина. Защо би направил такова нещо?

— Не знам, братко. Може би, ако си беше вкъщи…

Да! Вкъщи! Трябваше да се прибере незабавно.

Но не можеше. Все още не.

— Ще се върна веднага щом мога. Но в момента не мога да си тръгна.

— Каква работа може да е по-важна от това? — попита Джамал с нещо, което звучеше като презрение в гласа си.

Никога през всички тези години не беше говорил на брат си по този начин. Нямаше да използва такъв тон, ако знаеше в какво се състои работата на Кемел.

Той от цялото си сърце искаше да каже на по-малкия си брат защо е в Америка, но не посмя. Той и цялото семейство щяха да са в опасност, ако му беше казал дори и една дума по този въпрос.

— Къде е сега Гхали?

— Отне ми цяла нощ. Но успях да уредя да го пуснат. Ще го държа в своята къща — поех отговорност за него.

Кемел пресметна осемчасовата разлика с Рияд и разбра, че там е шест сутринта.

— Благодаря ти, Джамал. Вечно ще съм ти задължен.

— Случаят далеч не е приключил, Кемел. Ще направя, каквото мога, но може да се наложи Гхали да се изправи пред съда.

Кемел кимна, въпреки че нямаше кой да види. Да, да, той знаеше. Особено след като е замесен чужденец. Саудитските власти рядко пропускаха шанса да покажат превъзходството на ислямския закон пред западняците. Дори тази жена да пожелае да не се повдигат никакви обвинения, пак може да пристъпят към процес и после към наказание.

А наказанието означаваше Гхали да загуби дясната си ръка.

Как можеше да се случи това? Гхали винаги е бил див и твърдоглав, определено бе така, но не беше крадец. Какво може да се е вселило в него? Нищо не искаше, пък е откраднал камера! Камера! Сигурно имаше почти дузина добри камери из къщата.

Това беше много странно.

Трябваше да се обърне към по-висша сила за помощ. Утре беше петък, светият ден. Щеше да каже обедните си молитви в джамията. Утре Кемел щеше да се моли цял ден в джамията за своя блуден син.