Франсис Пол Уилсън
Завещанието (38)

3.

Джак прекара по-голямата част от следобеда в разглеждане на недвижими имоти. Най-накрая намери място, каквото търсеше: триетажна градска къща във викториански стил на Западна Двайсет и трета улица между Седмо и Осмо авеню.

Мястото си имаше история и Долорес, пълничката агентка от „Недвижими имоти Худак“, му я беше разказала с всичките мръсни подробности. Предишният собственик бил психиатър, който се гръмнал в главата близо до Тайм Скуеър и оставил мястото на един от пациентите си. Той пък след това претърпял някакъв инцидент в къщата и не искал повече да стои в нея. Затова я даваше под наем, при това напълно обзаведена.

— Идеално — беше й казал Джак. — Но трябва, абсолютно е наложително да се нанеса незабавно. Репетициите започват от утре и не мога да се разсейвам по никакъв начин.

Долорес му беше казала, че е сигурна, че това няма да представлява проблем. Тя изглеждаше луда от факта, че клиентът й ще поеме ролята на Жавер в „Клетниците“. Беше й обещал билети за първото си представление.

— Когато стъпя на сцената, вие ще сте в публиката.

Джак подписа договор за едногодишен наем под името Джак Ферис, после плати за първия и последния месец и остави гаранционен депозит с чек от банка в Санта Моника. Щеше да е приключил с мястото много преди да го отхвърлят.

На излизане от офиса на „Худак“ успя да вземе няколко техни бланки и празна фактура.

Взе фотоапарат „Кодак“ за еднократна употреба и побърза да направи няколко снимки на къщата, преди да се е стъмнило. После се обади на Хорхе и се разбраха да се срещнат в „Малибу Динър“ на Двайсет и трета — хубаво кафе и невероятен избор от техните на място печени храни.

Даде му фотоапарата и лист с идеята за брошурите, които бяха замислили.

— Принтирай това с логото на „Недвижими имоти Худак“ отпред. После ги раздай, както ти обясних.

Хорхе погледна към апаратчето, после към грубата скица и след това към Джак.

— Това ще върне парите, които ми дължи?

Джак сви рамене.

— Това е стръв. Ако Рамирез я налапа, имаме шанс. Ако ли не, ще пробваме нещо друго.

— Добре, щом казваш.

Хорхе си тръгна, клатейки глава.

Джак не можеше да го вини. Щеше да е много трудно, дори и Рамирез да се хванеше на въдицата.

Излезе навън под оранжевия навес на „Малибу“ и за известно време погледа тълпата. Офисите и фабриките за дрехи бяха свършили работното си време и сега тълпите бяха по улиците, вървящи в мрака към входовете на метрото или към станция „Пен“. Мракът падаше толкова рано тези дни. В момента беше малко след пет, а звездите вече се показваха през мастиленото наметало на нощта.

Той се запъти обратно към Центъра. През цялото време, докато обикаляше с агентката на недвижими имоти — когато трябваше да се съсредоточи върху проблема на Хорхе — се хващаше, че мисли за Алиша и онази къща. Постоянно си напомняше, че не е за неговия тип услуги, че не може да й помогне в това.

Но не се тревожеше за Алиша. Въпросителните бяха нещото, което го тревожеше. Къщата. Каква беше тайната й? Какво толкова имаше в това място, че един заможен покровител предлага чрез Томас цяло състояние за него и е готов да убие всеки, който се изпречи на пътя му?

Джак трябваше да си признае: беше се закачил.

Не беше далече от Центъра, затова тръгна натам. Искаше да каже на Алиша, че е открил начин да държи противниците й извън равновесие: Шон О’Нийл. Джак познаваше дръзкия малък ирландец от години и знаеше, че е експерт в правното малтретиране. Щеше да направи черен живота на Томас и този на адвокатите му. Щеше да ги удави в хартия. Трябваше да го предупреди за съдбата на предшественика му, но се съмняваше, че това ще откаже Шон.

Джак се спускаше по Седмо, когато му се стори, че вижда някого, който много приличаше на Алиша, да излиза през входа на Центъра. Забърза крачка, за да я настигне, след като я видя да свива зад ъгъла. Изглежда се беше запътила към вкъщи.

Когато Джак сви зад ъгъла, я видя на половин пресечка от себе си. Изгледа я как минава по диагонал към бордюра, за да избегне някакъв човек, който метеше тротоара. Това я приближи до един минибус. Той видя как страничната плъзгаща се врата на буса се отваря и когато това стана, метачът хвърли метлата и се втурна към Алиша, като я вкара във возилото. Метна се вътре след нея. Вратата се тръшна и бусът бързо потегли.

Джак се препъна в следващата си крачка и примигна. Наистина ли беше видял това? Преди секунда беше там, а в следващата я нямаше.

Мамка му!

Хукна в спринт, като избягваше пешеходци, ръчни колички и павилиони. Видя минибуса малко по-напред. Светофарът на Осмо авеню светваше червено. Трябва да спре…

Но не — мина на червено и със свистене на гуми сви по Осмо. Бесен хор от клаксони го изпрати по пътя му нагоре.

Джак продължи да тича. Стигна до светофара задъхан, взирайки се в морето от стопове. Забеляза вана на две пресечки от него да се отдалечава.

Мозъкът му работеше на високи обороти. Сега какво? Дори не беше сигурен, че това беше Алиша. Дори и да беше… не трябваше да се замесва. Да ги преследва сам беше опасно. Подобни каубойски изпълнения бяха сигурен начин да те задържат, а това щеше да разбие живота му. Трябваше да се обади на полицията — да направи каквото трябва с 911 и да ги остави те да се справят със ситуацията.

Но не беше видял регистрационния номер на похитителите, нито някакви отличителни белези.

Тя може би е в черен минибус някъде на Осмо авеню.

Аха, да. Това щеше да…

Един клаксон изсвири отляво на него. Едно такси искаше да се включи в движението и Джак му пречеше. Той вдигна ръка и се приближи към шофьора.