Франсис Пол Уилсън
Завещанието (45)

10.

Нямаше нужда Джак да казва на таксиджията да мине бавно покрай къщата. Движението по Трийсет и осма улица едва се влачеше.

— Ето я и нея — каза той.

Колата на охранителите заедно с тях все още беше паркирана отпред.

Забеляза, че Алиша дори не се обърна да погледне през прозореца. Тя седеше с ръце, здраво хванати през гърдите.

— Кога мислиш, че ще направиш първото претърсване? — прошепна тя.

Английският на шофьора им се беше сторил много лош и Джак се съмняваше, че може да чуе много от разговора им от другата страна на плексигласовата преграда, но шепненето не беше лоша идея.

— За какво?

— За каквото мислят, че е толкова ценно.

— Което е…?

— Това е въпросът за един милион долара.

— Точно така. Сигурен съм, че брат ти добре е обърнал мястото зад шперплата, закован върху прозорците. Очевидно не го е открил. Значи аз трябва да намеря това, което той не е успял, без дори да знам какво е то?

Тя се замисли за момент над това.

— Може би не е нещо в къщата, може би е самата къща.

— Много вероятно. Но когато дойде време да се тършува, няма да съм аз, ще сме ние.

— О, не. Никога повече няма да стъпя в тази сграда.

— Напротив. Там си израснала. Знаеш всеки ъгъл, всяко кътче. Ще е лудост аз да съм сам вътре и да се оглеждам напосоки, когато можеш ти да ми бъдеш водач.

Алиша сякаш се смаляваше в палтото си, докато се хващаше още по-здраво с ръцете си, прокарани на зигзаг през нея.

Какво ти се е случило, зачуди си той. Какво е ставало в къщата, че дори не я поглеждаш?

Но реши да не я притиска повече.

— Но да говорим за обиск е малко рано, не мислиш ли? — попита той. — Трябва ни много повече информация, преди да направим нещо подобно.

Тя видимо се отпусна.

— Какво например?

— Например да разберем кой подкрепя Томас. Като разберем от какво се интересуват те, това може да ни тласне доста напред по пътя към разгадаването на тази мистерия. Каза, че това е голяма, скъпа адвокатска фирма?

Тя кимна.

— „Хинчбергер, Рейни и Гюрън“. Лео — мъртвият ми адвокат — ми каза, че „ХРГ“ се занимават предимно с международно право. Беше сащисан, като разбра, че са се заели с уреждането на някакво си завещание. Каза, че е все едно Ф. Лий Бейли^[1] да се занимава с глоба за неправилно паркиране. И му вярвам. Трябва да им видиш офисите.

— Била ли си там?

Тя кимна.

— В началото с Лео имахме среща с адвоката на Томас в офиса му. Не мина добре.

— Къде се намират?

— Западна Четирийсет и четвърта, малко след Пето авеню.

На Джак му хрумна една идея.

— Тогава това е мястото, откъдето трябва да започнем. — Той почука на плексигласовото стъкло на шофьора. — Западна Четиридесет и четвърта.

— Сега няма да има никой.

— Знам. Но искам да огледам мястото. Искам да започна работа по издирването на списък с клиентите им.

— Имаш предвид другите освен Томас?

— Не мисля, че брат ти им е клиент — поне не в нормалния смисъл. Не мисля, че можеш да отидеш при… как ги нарече?

— Лео ги наричаше „ХРГ“. По-лесно е.

— Окей. „ХРГ“. Не ми звучат като фирма, при която можеш да влезеш просто така от улицата с проблем по някакво завещание. Така че съм готов да се обзаложа, че един от клиентите им — при това доста важен — е казал на „ХРГ“ да се заемат с тази „дребна задача“ вместо тях. Свързваме Томас с някой от тези клиенти и може и да получим отговори на някои въпроси.

Тя поклати глава.

— Толкова е очевидно. Но как свързваме…?

— Проследявам го. Но всичко това по-късно. Засега искам да ми поясниш някои детайли.

— Като например?

— Например как е умрял баща ти?

— Беше на Полет 27.

Думите потресоха Джак.

— Полет 27? Като ми каза, че е умрял при самолетна катастрофа, си помислих, че става въпрос за някакъв малък пайпър къб или чесна. Но Полет 27… леле.

Полет 27 от Лос Анджелис до Токио се беше разбил в Тихия океан без оцелели и не много от общо 247-те трупа бяха открити. По телевизията и вестниците не говореха за нищо друго седмици наред. Все още нямаше яснота как е станало. Беше паднал в една от най-дълбоките части на океана. Черната кутия така и не беше открита.

— Трупът му бил ли е открит?

Алиша поклати глава.

— Не. Казват, че акулите са изяли повечето тела.

— Съжалявам — каза Джак, без да се замисли.

— И аз — каза тя сериозно, като гледаше право напред. — Имам предвид за акулите, които са го изяли. Сигурно са се натровили и са умрели.

Ти си студена, помисли си Джак. Надявам се да имаш добра причина.

— Ами брат ти? Каза, че е напуснал работа. Какво е правил, преди да посвети живота си на придобиването на тази къща?

— Каквото знам, го научих от частния детектив, преди да бъде убит. Беше ми казал, че Томас е бил забит на работа средно ниво като електроинженер в Ей Ти енд Ти.

— Не е гений като баща си значи?

Още едно свиване на рамене.

— Трудно е да се каже за Томас. Като тийнейджър винаги поемаше по пътя с най-малко съпротивление. Под постоянно наблюдение и затворен като плъх в клетка можеше да върши работа. Но отпуснеш ли му малко края…

Такситата в Ню Йорк щяха да започнат да подават сигнал, когато сменяха лентата на движение, преди Алиша да му отпусне края, помисли си той.

Не че не го заслужаваше след отвличането тази вечер.

— Пристигнахме — каза тя и посочи през страничния прозорец, когато колата спря до тротоара.

Джак излезе, плати на шофьора и след това огледа сградата.

„Сградата на Хенд“ беше изсечена в камъка на върха на високо извития вход. Внушителни резби се увиваха по поддържащите колони. А вътре…

— Погледни този таван… — рече Алиша, когато въртящата се врата ги въведе в дългото светло лоби с мраморни колони.

Високо над тях някакъв вид божества се рееха сред пухкави бели облаци и бледосиньо небе, нарисувано на сводестия таван.

— Как мислиш — гръцки ли са, или римски? — попита тя.

— Мисля, че някои хора се вземат прекалено на сериозно. И наистина ли ти пука?

— Като се замисля… не.

— На кой етаж са? — попита той, като я поведе към огромния списък, който заемаше по-голямата част от една от западните стени.

— Двайсет и нещо.

Намери ги. Изглежда имаха целия двайсет и трети етаж за свой дом.

С крайчеца на окото си наблюдаваше как охранителят ги гледа от бюрото си. Беше след работно време и въобще не изглеждаха особено представително с дънките на Джак и Алиша, която беше измачкана от горе до долу след връзването й.

— Не трябва да рискуваме да се опитваме да се качим днес. Не искам да будим подозрение или да накараме някой да внимава. Но ми се иска да огледам подредбата на офисите.

— Няма какво толкова да се види. Излизаш от асансьора и насреща има стъклена врата с рецепционистка от другата страна. Сигурна съм, че вече си е тръгнала, но дори и да не е, не можеш да минеш през вратата, докато тя не натисне някакъв бутон, който я отваря.

По дяволите, каза си Джак наум. Да вземе списък с клиентите щеше да е много трудно. Може би невъзможно.

— Защо според теб има толкова охрана?

Алиша сви рамене.

— Ами, никога не знаеш каква сган ще се навърта в късните часове.

— Не може да бъде! Докторката каза шегичка.

— Отбележи си датата и часа, защото не се случва много често.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Охранителят беше дошъл при тях. Беше голям и черен, а също и приятелски настроен, но Джак знаеше, че е сериозен. Ако нямаха никаква работа в сградата на Хенд, щеше да ги помоли отново да се изнесат на улицата, ако обичат. Без глупости по време на неговата смяна.

— Изключителна архитектура — каза Джак. — Кога е построена тази сграда?

— Не съм сигурен — отвърна охранителят. — Мисля, че има някаква плоча в ъгъла зад онова дърво до вратата. Погледнете я на излизане.

Джак кимна и се усмихна.

— Разбрано. Вече си тръгваме.

Охранителят върна усмивката.

— Благодаря.

Само колкото да продължи играта, Джак надникна зад фикуса, стоящ пред месинговата табела, но всъщност нищо не прочете. Нещо друго привлече вниманието му.

— Проклет да съм!

— Какво? — попита Алиша. — Какво има?

— Виждаш ли онзи малък знак в ъгъла над табелата? Черния кръг с точката вътре?

— Нещото, нарисувано с маркер, ли?

— Да, точно. Познавам типа, който го е направил. Казва се Милкдуд… Милкдуд Суигарт.

Това беше добре. Повече от добре. Това беше страхотно.

— И…?

— Това означава, че тази сграда е хакната.

— Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно. Но означава, че може би има начин да разберем кой стои зад Томас.