Франсис Пол Уилсън
Завещанието (124)

2.

— Това не е точно Бъдни вечер, каквато си я представях — каза Джак.

Джия и Вики го бяха докарали насила до Центъра за деца със СПИН и в бебешкото отделение. Джия не спираше да му обяснява, че бебетата нямали СПИН — просто били ХИВ позитивни. Сякаш това беше голямо успокоение.

— И какво точно бяхме запланували? — попита тя от люлеещия се стол, където хранеше едно тримесечно бебе, увито в одеяла.

Беше облечена в панталони в зелено и червено и червен пуловер с висока яка. Коледните цветове.

— Ами… аз до огъня с горещо тоди^[1], а ти в кухнята приготвяш коледната пуйка…

Тя се усмихна.

— И малката Вики казва „Бог да благослови всички ни“, предполагам.

— Нещо такова.

— Продължавай да мечтаеш, Скрудж.

Вики се изсмя от един люлеещ се стол наблизо, където гушкаше друго бебе. Беше облечена с червена кадифена рокля и бели чорапогащи.

— Той не е Чичо Скрудж. Той е Джак Крачит^[2]!

За Вики, която познаваше само Дисни версията, Ебенизър Скрудж бе Чичо Скрудж, но Джак не я поправи. Чичо Скрудж беше стар приятел.

— Харти-хар-хар-хар, Вики — каза Джак. Той самият също беше седнал в люлеещ се стол, но без бебе, което въобще не му пречеше.

Джия се изправи и вдигна пеленачето до рамото си.

— Той е Г-н Скрудж — каза тя и потупа бебето по гърба. — Виж го само как си седи там и си слуша радиото — истински образец на коледния дух.

Беше си донесъл малко радио и го беше оставил да работи тихо на един перваз.

— Това е коледна музика — каза той.

Малкият приемник не предаваше по най-добрия начин готиния вариант на Шон Колвин на „Честита малка Коледа“, но пак си звучеше страхотно.

— Да, но е същата щатска станция, която слушаш през последните два дни. Какво толкова интересно има в Кетскилс?

— Следя една новина там.

Джия го зяпна.

— Онази за…?

Не довърши изречението, но той знаеше коя точно имаше предвид. Шестте трупа, намерени на паркинг близо до тунела — „Шокиращо масово убийство!“ — тръбяха по всички новинарски емисии.

Тя изглежда не искаше да споменава подробностите пред Вики.

Той кимна.

— Точно тази.

Джак беше паркирал буса в един ъгъл на паркинга на крайпътно заведение и се беше обадил на Хулио. Бе изял два чийзбургера и поседя, наблюдавайки снега, докато приятелят му не беше пристигнал и после заедно бяха поели обратно към града. По пътя бяха отбили и Джак се обади да подхвърли за изоставения бус.

Устата на Джия се стегна, когато се обърна. Бебето — малко черно момиченце — гледаше към Джак над рамото й и се оригна.

— Добро момиче — каза тя. Обърна се, отиде до Джак и спря точно пред него. — Изпъни ръце.

— Не, Джия, наистина…

— Направи го, Джак. Повярвай ми, имаш нужда от това. Наистина. Но тя се нуждае още повече.

— Хайде де, Джия…

— Говоря сериозно.

Тя завъртя бебето така, че Джак да може да види лицето й. Тъмните очи го погледаха за няколко секунди, после тя се усмихна.

Газ, помисли си Джак.

— Името й е Фелисити^[3]. Една от сестрите й е дала това име, защото майка й изчезнала, без да си направи труда. През първите й седмици живот е трябвало да мине през абстиненция от крек; тя е ХИВ позитивна и е била изоставена. Така че давай. Подръж я малко. Няма да те убие.

— Не че…

— Джак. — Тя му подаде Фелисити.

— Ох, добре.

Леко, плашливо, Джак остави Джия да предаде бебето в ръцете му.

— Внимателно — каза той. Защо го караше да прави това? — Внимателно. Боже, не ме карай да я изпусна.

Джия се изсмя тихо и звукът го накара да се отпусне.

— Тя е нежна, но не чак толкова.

Най-накрая беше у него, главата й почиваше на свивката на дясната му ръка. Тя мърдаше и шаваше така, че Джак я хвана по-близо, обви я с ръце, така че тя да разбере, че е на сигурно място и няма къде да падне. Джия й даде биберон и тя започна да смуче. Изглежда това вършеше работа. Затвори очи и се отпусна.

— Какво е усещането? — попита Джия.

Джак вдигна поглед към нея.

— Ами… хубаво.

Тя се усмихна.

— От твоите уста това трябва да означава „страхотно“, предполагам.

Джак отново погледна невинното лице на Фелисити и си мислеше през какво беше минало това малко същество вече. А вероятно най-лошото все още предстоеше. Усети, че го обзема силно желание да я предпази… от всичко.

— Наистина е страхотно, Джия.

И го каза сериозно. Толкова просто нещо — да си държан от друго човешко същество, а да е толкова важно за едно бебе. Беше почти… изумително.

— Хубави подаръци са ти предали вашите, Фелисити: пристрастяване и вирус убиец. Оттук нататък накъде?

— Приемен дом може би — каза Джия.

Той отново вдигна глава и видя сълзи в очите й.

— Те имат нужда от толкова много, Джак. Бих искала да прибера всяко едно от тях.

— Знам, че искаш — отвърна той тихо.

Песента „Коледа“ на Дарлийн Лав премина в новинарска емисия и новата местна новина в Кетскилс беше пожарът на един връх на запад от Ню Палтц.

Джак се въздържа да не ахне.

— Джия, би ли ми донесла онова малко камионче от якето ми?

— Донесъл си го тук?

— Аз ще го донеса, мамо — каза Вики, подскочи и подаде бебето на майка си.

Беше си играла с камиончето цял следобед, смеейки се на начина как всеки път се удряше в една и съща стена. Извади го от джоба на якето и щракна копчето, за да го включи.

— Хей, Джак — каза тя, мръщейки се. — Не работи. — Щракна копчето още няколко пъти. — Батериите сигурно са изтощени.

— Провери дали антената е захваната здраво — каза той.

Джак я гледаше как тя я помести в контакта й и после пак пробва копчето.

— Не става — каза Вики. — Не работи.

— Имаме батерии вкъщи — рече Джия. — С какви работи?

— Вече не ги произвеждат.

Когато Джия подаде обратно бебето на Вики и отиде да вземе едно за себе си, Джак остана да седи с Фелисити, люлееше се и си мислеше.

Алиша беше взела своето решение. Може би така беше най-добре. Може би светът не беше готов за радиоенергията. Но той се съмняваше, че това е изиграло някаква роля в решението й. Зачуди се къде ли беше тази вечер и дали не е останала сама.

Отпусна се назад и остави топлите и умиротворяващи чувства от близостта с Фелисити да го обземат.

— Нещо не е наред ли, Джак? — рече Джия, когато започна да люлее друго бебе. — Изглеждаш тъжен.

— Не, добре съм — каза той. — Всъщност съм донякъде доволен.

Защото разбра, че това, което Роналд Клейтън беше изобретил, и други също можеха да го направят. По един или друг начин радиоенергията щеше да бъде част от недалечното бъдеще… но не и обществени паркове със статуи на Роналд Клейтън.

— И знаеш ли — каза той, — това хич не е лош начин да прекараме Бъдни вечер. Всъщност мисля, че е много добър.

Прекрасната усмивка на Джия го правеше още по-добър.