Франсис Пол Уилсън
Завещанието (86)

17.

— Къде сме? — попита Алиша, докато Джак й помагаше да се изкачи по стълбата на тунела.

— Огледай се.

Алиша се завъртя бавно, за да огледа околността. Бяха излезли в един трънак точно до картофена нива. На петнайсет метра вдясно видя бялата кола, която бяха взели под наем, паркирана там, където я бяха оставили. Отвъд колата се виждаше къщата на Джак, където светеха всички прозорци.

— От другата страна на алеята сме — каза тя.

— Точно така.

— Ние ще…?

Алиша подскочи, когато в къщата нещо изгърмя и бе последвано от откос картечна стрелба.

— Господи, какво стана?

— Някой се превърна в оръдейна мишена, предполагам — отвърна Джак.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

Той кимна.

— Най-вероятно. Казах ти, това е скривалището ми. Има заложени капани до последния милиметър.

Тя го изгледа. Беше започнала да го харесва, дори да му се доверява за това кратко време, откакто го познава — непривично за нея, защото хората, на които вярваше, се брояха на пръсти — но имаше толкова неща, които не знаеше за него. И ето че имаше нещо, което не беше забелязала — може би беше предположила, но не можеше да каже със сигурност: зад този симпатичен, тих, обикновен човек се криеше някой, който искаше да може да убива, когато е необходимо.

И стоеше само на половин метър от нея. Устата й пресъхна. Направи крачка назад.

— Ти… уби един от тях?

Тя се опитваше да разгадае изражението му в тъмното.

— Предпочитам да мисля, че сам се е убил — като е бил на място, където няма никакво право да бъде, вършейки нещо, което няма право да върши.

Алиша се почувства слаба и трепереща отвътре. Направи още една крачка назад.

— Това е… много страшно.

— Притесняваш се за тях? — попита я той.

— Аз не съм убиец.

— Но те са — каза той тихо с поглед, насочен към къщата, не към нея. — Те убиха твоя частен детектив, изгориха Бени Факлата и взривиха адвоката ти. Как му беше името?

— Вайнщайн… Лео Вайнщайн.

Господи, почти беше забравила за бедния Лео.

— Добре. Взривиха го на парчета. И защо? Защото си е вършел работата. Мислиш ли, че г-жа Вайнщайн би имала нещо против убийците му да бъдат ударени с техните камъни по техните глави? Не мисля.

— Не мога да знам какво г-жа…

Но Джак не я слушаше. Той продължаваше да говори, гласът му ставаше все по-тих и студен.

— Но аз не правя това заради г-жа Вайнщайн или заради детектива ти. Правя го за себе си и, независимо дали ти харесва, за теб.

— Не и за мен — каза Алиша. — Никога не съм искала…

— Защото са убийци. И когато се озовеш от грешната страна с убийци — повярвай ми, и двамата сме от грешната страна — единственият изход е да ги пипнеш, преди те да успеят. Ако не го направиш, ти гарантирам, че ще съжаляваш. Защото някой ден ще те намерят — може би по случайност, може би нарочно, но някой ден пътищата ви могат да се пресекат и тогава ще те очистят, без да им мигне окото. Или поне ще се опитат.

Спокойният тон на Джак я плашеше.

В какво се забърках?

— Ето, идват — каза той.

Алиша видя две фигури да изтичват навън през входната врата. Тя се съпротиви, когато я хвана за ръката, но той я държеше здраво.

— Насам — каза Джак. — И стой ниско.

Приклякайки, той я поведе към колата и внимателно отвори вратата на шофьора. Лампичката вътре не светна — ето сега разбра защо беше заклещил бутона с клечката за зъби. Направи й знак да влезе преди него.

— Пропълзи от другата страна и си дръж главата ниско долу — прошепна той.

Той се намести до нея и много внимателно затвори вратата. Вкара ключа в стартера, но не го завъртя. Вместо това се наведе близо до нея и погледна към къщата.

— Сега… наблюдавай. Няма да отнеме много време.