Франсис Пол Уилсън
Завещанието (69)

6.

— Да отворя ли още една? — попита сервитьорът, като държеше празната бутилка мерло.

Уил я погледна и повдигна вежди.

Алиша сви рамене.

— Мога да изпия още малко. Прекрасно е.

Такова беше и всичко останало, което опита тази вечер. „Зов“ беше едно малко шумно място близо до Юниън Скуеър, по-скоро бистро, отколкото ресторант. Но агнешките ребърца на подноса между тях бяха мариновани в нещо неописуемо и определено бяха най-вкусното месо, което някога бе опитвала.

А колкото до виното: можеше да изпие още много.

Обаждането на Джак този следобед я беше разстроило. Това, че Томас и неговият арабски покровител се бяха съгласили да платят десетте милиона долара, които беше поискала, я бе шокирало; това, че къщата крие тайна, която е в пъти по-скъпа, я бе заковало; но планът на Джак да се промъкнат вътре и да претърсят къщата я беше смразил.

И той нямаше предвид някое неопределено време в близко бъдеще. Искаше да стане утре. Утре!

Беше казала не. Не, не, не. Беше й нужно време, за да се подготви за нещо подобно. Ако искаше да претърси мястото утре, щеше да му се наложи да влезе сам.

Но Джак беше настоял, беше й казал, че тя е израснала там, че знае всички тайни кътчета. Тя трябваше да отиде с него.

Чак когато й беше казал, че това е просто някаква смотана къща, тя се беше съгласила.

Джак щеше да я вземе утре вечерта в седем.

Алиша потрепери и вдигна поглед от ястието си. Уил и келнерът я гледаха… в очакване.

— Съжалявам — каза тя. Изглежда беше пропуснала нещо.

— Искаш ли честта да се падне на теб? — попита Уил и посочи новата бутилка вино в ръцете на келнера.

— Не — отвърна тя. — Ако е същото като първото, съм сигурна, че ще е хубаво.

Така и не можеше да разбере какви бяха всичките тези врели-некипели с опитването на виното. Вкусът й така или иначе не беше изтънчен. Или го харесваш, или не.

— Е — каза Уил, след като сервитьорът им беше напълнил чашите наново, — какви са плановете ти за седмицата?

Бях съучастник в нелегално влизане в чуждо имущество в центъра на града днес, а за утре вечер планирам влизане с взлом.

— Както обикновено, предполагам. Нали знаеш, в битка с болестта. Ами ти?

— И аз като теб — както обикновено: ще търся стръкчетата на престъпленията и ще ги премахвам от корените.

Те се засмяха. Може би беше заради виното, но тя се усети, че харесва непринуденото държание на Уил, начина, по който не се вземаше прекалено на сериозно. Харесваше леко кривата му усмивка и начина, по който държеше винената си чаша до ръба, оставяйки я да се полюшва между пръстите му, докато говореше, и как я гледаше в очите, когато тя говореше. Всичките неща, които не беше забелязала преди у него.

Почти бяха пресушили и втората бутилка мерло и когато трябваше да си тръгват от ресторанта, Алиша се чувстваше стоплена и щастлива. Чу се как поканва Уил да влезе, когато той я закара до апартамента й.

Усети спазъм на паника — Защо направих това? — но си каза да остане спокойна. Всичко ще бъде наред. Тази вечер, на това място, с този мъж… всичко ще бъде наред. Тя искаше това… нуждаеше се от него.

— Искаш ли кафе? — попита го, докато му окачваше палтото.

— Не — каза той. — Кафето, което изпих в „Зов“, сигурно ще ме държи буден през половината нощ. Но бих искал нещо друго.

Когато Алиша се обърна към него, той я пое в ръцете си нежно и я придърпа към себе си.

Тя пребори един импулс на тревога и се приближи по-близо. Можеше да усети колебанието в него и знаеше, че ако сега се отдръпне, той щеше да спре. Това беше добре. Но тя не искаше да се съпротивлява. Тя искаше да бъде държана, да се чувства защитена, да се отпусне и поне веднъж, само веднъж да не се чувства, сякаш е нужно да бъде сама през цялото време; да бъде толкова сдържана и да трябва да се справя с всичко сама, да прави всичко сама. Само веднъж да може да усети, че има с кого да сподели. Само веднъж.

Нивото на безпокойство у нея се покачи, когато той наклони главата си към нейната, но не се отдръпна.

Всичко е наред… всичко ще бъде наред…

Устните им се срещнаха, а неговите бяха меки и топли, и виното в нея също бе топло, и да, всичко щеше да бъде наред.

Но изведнъж ръцете му я обгърнаха напълно и тя не можеше да диша. Почувства се като в капан и трябваше да се отскубне, да се освободи, да вземе глътка въздух.

Тя откъсна устните си от неговите, прокара ръцете си между тях и го избута.

— Остави ме!

Уил я пусна и отстъпи, изглеждаше потресен.

— Алиша — какво…?

— Махни се!

Той вдигна ръце и направи още една крачка назад.

— Махнал съм се. Погледни.

Паника — дива, безформена, притискаща, задушаваща, неподчиняваща се на разума. Задушаваше се, искаше да побегне, но не можеше, тя живееше тук, затова той трябваше да се махне. Част от нея викаше „Не, нека остане!“, но по-голяма, по-яростна и по-силна част я контролираше.

— Съжалявам, Уил — каза тя, опитвайки се с всички сили гласът й да остане спокоен. И все пак сякаш думите се клатеха в гърлото й. — Просто не мога… не мога да го направя сега. Окей?

Той изглеждаше объркан.

— Окей. Разбира се, аз просто си помислих… в мен ли е вината?

— Не… да… — Престани да бръщолевиш. — Просто сега не мога да ти обясня. — Нито сега, нито никога. — Имаш ли нещо против да се разделим за тази вечер? Моля те?

Беше я толкова срам, че й се искаше да заплаче.

— Да. Разбира се. — Той протегна ръка, за да я докосне, но я дръпна, преди да я достигне. — Ще ти се обадя — каза на път към коридора. — Да видя дали си добре.

Алиша кимна.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

И след това затвори вратата. Най-накрая паниката си отиде. Тя се отпусна, облегна се на вратата и тихо заплака.

Аз съм извън контрол, помисли си тя.

На крачка беше да полудее в офиса на Хафнър сутринта и сега беше направила същото с Уил.

Никога не се бе справяла добре с мъжете, но това беше прекалено.

Какво става с мен?

Къщата… вината трябва да беше в къщата. Нищо не беше наред, откакто къщата и онзи човек се бяха върнали насила в живота й. Беше се опитала да я изгори, а утре вечер трябваше да се върне там… да влезе вътре…

Това беше проблемът: да се върне.

Целият проблем беше тази къща. Трябваше да я овладее, защото само така щеше да овладее и него. И след това щеше да се освободи и от двамата.

Или само така си мислеше? Щеше ли някога да бъде свободна?