Франсис Пол Уилсън
Завещанието (30)

3.

Алиша използва времето, за което стигна пеша до ресторанта, за да изглади подробностите около своята дълготрайна връзка. Искаше твърдо да ги вмести в мозъка си, за да може, когато изникнеше удобна възможност, случайно да ги подметне по време на разговора им с Матюс.

Да видим… мъжът в живота ми… първо ни трябва име.

Пусна няколко монети в кофичката на един тротоарен Дядо Коледа и огледа витрините на магазините наоколо за вдъхновение. Английските имена изглежда бяха малцинство вместо мнозинство в този квартал. Видя табела на „Дрехи Хосе Херера“.

Добре. Да видим какво може да излезе от това. Не искам детектив Матюс да излезе от ресторанта и да види името на гаджето ми, затова да го поангличаним: Джоузеф Хърман. Страхотно. Сега с какво се занимава? Нещо, което го принуждава да пътува много. Вносител. Добре. Но вносител на какво?

Като сви по Двайсет и трета улица, мина покрай магазин за компютри и пейджъри и видя десетките малки джаджи, струпани на витрината.

Това е: техника. Моят приятел Джоузеф Хърман внася мобилни телефони, видеоуредби, компютърни игри и всякакви такива неща от Далечния изток. Непрекъснатото му пътуване е тежко за връзката ни, но сме отдадени един на друг и ще се оженим веднага след като той осигури дистрибуторските си канали и вече може да спре командировките.

И после видя навеса на „Ел Кихоте“. Беше го подминавала много пъти. Никога не се беше замисляла да яде тук и този стар, очукан метален навес, боядисан в отвратителни оттенъци на червено и жълто, беше причината. Ресторантът беше сгушен под небезизвестния хотел „Челси“, чиято фасада от червени тухли и балкони от ковано желязо го караха да изглежда така, сякаш щеше да си е на място в Ню Орлиънс. Но самият ресторант не беше привлекателен. Изглеждаше… стар.

Тя влезе и видя дълъг бар, който се простираше към задната част на помещението от лявата й страна. Масите бяха отдясно. Вътре общо взето изглеждаше както отвън — старо. И традиционно. Висок таван, бели ленени покривки и фалшиви картини на Сервантес по стените. Тя се зачуди дали мястото е било преобзавеждано след четиридесетте. Дори с дневната светлина, влизаща през прозорците, интериорът някак си успяваше да остане тъмен. Тя намери това за странно успокояващо.

Видя един мъж да става от бара и да се приближава към нея. Детектив Матюс. Облечен в шлифер, представете си.

— Здрасти — каза той с широка усмивка. — Запазил съм ни маса.

Тя забеляза, че е много привлекателен, когато се усмихва. Протегна ръка.

— Детек…

Той вдигна пръст и го размърда встрани.

— Ааа. Уил. Помниш ли?

— Добре, Уил. — Пое си дъх. Знаеше, че той очаква да го чуе, затова каза: — Само ако ти ме наричаш Алиша.

Усмивката му стана още по-широка.

— С удоволствие. Нека взема палтото ти, Алиша.

Докато сваляше мултифункционалния си дъждобран, тя се надяваше, че не му изпраща грешни сигнали. Но той изглеждаше свестен мъж. Какво лошо имаше?

Той остави на гардероба връхните им дрехи, след това направи знак на управителя на салона, който ги преведе през полупълната зала с масите към задния ъгъл.

Като не можа да измисли нещо друго, тя каза:

— Тук е приятно.

— Никога ли не си била тук?

Тя поклати глава.

— Обикновено обядвам на бюрото си, а вкъщи — с каквото мога да направя бързо и лесно. Не ям често навън.

Защото не обичам да седя сама на маса в ресторант.

Той се намръщи.

— Току-що се сетих, че трябваше да те попитам дали ядеш чесън. Ако не, по-добре да отидем някъде другаде.

— Обожавам чесън. Но мексиканската храна не е много…

— Тази не е мексиканска. Испанска е.

Тя трепна.

— Разбира се, „Ел Кихоте“. Трябваше да се сетя. Просто след всичките тези години в Южна Калифорния вече всеки ресторант с „ел“ отпред автоматично го приемам за мексикански.

— „Всички тези години“? Мислех, че си нюйоркчанка.

— Бях. И отново съм. Родена и отраснала тук. Но на осемнайсет отидох да уча в Ю Ес Си^[1] и се върнах след повече от десет години.

Не му каза, че беше проверявала и за Хавайския университет, защото това беше най-далечното място спрямо Ню Йорк и онази къща на Трийсет и осма улица, където можеше да отиде и пак да е в Щатите. Но от Ю Ес Си й бяха предложили по-добър финансов пакет и тя беше предпочела Калифорния.

Келнерът пристигна.

— Трябва да опиташ мидите в зелен сос — каза Матюс. — Най-доброто нещо в менюто — ако харесваш чесън.

Тя си поръча това плюс диетично „Пепси“. Той си взе бира.

Докато чакаха, той я разпитваше за годините й на Западния бряг и тя усети как се отпуска, докато говори за себе си. Стига да не попиташе за живота й преди това. Подготовката за университета, медицинския факултет, практиката… тежки години, но и добри. Беше напуснала Ню Йорк като един човек и беше пристигнала в Калифорния като друг. Новата Алиша нямаше минало, не дължеше никому нищо. След като слезе от самолета, се беше почувствала като преродена в същество, оформено от самата нея.

Тя използва пристигането на храната им — голям метален поднос, пълен със сочни червени миди, потопени в зелен сос — за да смени темата на разговора.

— Но стига сме говорили за мен. Какво можеш да ми кажеш за Флойд Стивънс?

— Първо опитай — каза той, като загреба с лъжица една голяма порция и я постави в чинията пред нея. — Сигурно не би искала да разваляш такова хубаво ястие с разговор за един боклук.

Алиша сдържа една остра забележка. Не беше дошла за храната, а за информация, по дяволите. Вместо това сряза с вилицата си една мида наполовина и я опита. Божичко, колко беше хубаво. Невероятно. Бързо изяде другата половина. Не беше разбрала всъщност колко е гладна.

— Е? — попита той. Тя вдигна глава и забеляза как я гледа с интерес. — Какво мислиш?

— Божествено. Всъщност е толкова хубаво, че каквото и да ми кажеш, не можеш да го развалиш.

Той въздъхна.

— Добре. Ето какво научих: изглежда това не е първият път, когато Флойдчо е бил спипан да опипва дете. Не беше лесно да ги открия, но намерих три предишни жалби срещу него.

Настроението на Алиша се повдигна.

— Значи има досие история за педофилия. Как въобще сме го допуснали при нас?

— Чакай малко. Няма досие. Всички жалби са били оттеглени.

— Оттеглени? Всичките?

Той кимна, дъвчейки бавно.

— Изглежда е в доста добро финансово състояние. Направил е много пари на Уолстрийт през осемдесетте и още млад се е оттеглил като милионер с много свободно време и силно желание за деца.

Колкото и да беше хубава храната, Алиша усети как губи апетита си.

— Плаща си, за да се измъкне.

— Или заплашва и се измъква, както се опитва да направи с теб. Адвокатът му е истинска акула. Мръсен кучи син, който обича да захапва за гърлото.

— С други думи, това не са били празни приказки.

— Страхувам се, че не.

— Наистина страхотни новини.

— Съжалявам. Наистина си мисля, че трябва да знаеш срещу какво се изправяш.

— Мисля, че вече разбрах. Вчера Финеман се обади.

— Какво каза?

— Общо взето същото, което и ти си подочул. Каза ми, че мога да очаквам да прекарам следващите от три до пет години по съдилищата, изхарчвайки всяка стотинка за нотариални такси, а останалата част от живота си — като изплащам глобите за причинените от мен болки и щети, които очаквал, че съдът ще ми наложи заради неговия клиент. Разбира се, всичко това можело да не се случело, ако аз съм видела светлината и съм разберяла колко съм грешала, и съм си оттеглела жалбата.

— Какъв сладур. Това доказва, че адвокатите получават клиентите, които заслужават.

Алиша се облегна назад и отблъсна една вълна на депресия, докато осмисляше наум развитието на нещата: на Канийса не беше сторено нищо лошо и тя не беше толкова самоосъзната, че да получи някакви дълготрайни увреждания на психиката. Поне Флойд Стивънс нямаше повече да стъпи в Центъра, така че децата бяха на сигурно място. Може пък да го е заболяло доста точно от побоя и да се е изплашил поне дотолкова, че да си държи ръцете прибрани за в бъдеще.

Фактът, че позволяваше на тези мисли да съществуват, я депресираше още повече.

— Добре ли си? — попита Матюс.

— Не.

— Знаеш ли какво ще правиш?

Алиша го зяпна.

— Какво мислиш, че ще направя?

Той срещна втренчения й поглед.

— Не те познавам достатъчно дълго, но не мога да си представя да направиш друго, освен да продължиш да се бориш.

Внезапната вълна от топлота от този на практика непознат човек свари Алиша неподготвена. Нямаше никакъв шанс да се откаже за нещо такова, никога. За нещо друго може би, но никога за такова нещо — и той беше познал за това. По някаква незнайна причина тя се усмихна.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Просто го усещам. Това е част от онова, което намирам за привлекателно у теб.

Охо. Ето, картите на масата. Реши да не му обръща внимание.

— И не мислиш, че съм луда?

— Не. Мисля, че имаш принципи.

Мечтаеше си да бяха само принципи. Само ако беше толкова просто.

След това той се пресегна през масата и покри ръката й със своята.

— Искам да знаеш, че ти се възхищавам заради това. И също така трябва да знаеш, че не си сама в тази битка. Все още има някои неща, които мога да направя.

— Като какво например?

— Научих някои неща, докато бях в отдела за борба с порока. Едното от тях е, че тези педофили не сменят местата, на които търсят жертвите си. Не можеш да ги излекуваш. Престой зад решетките, години на кушетката и армия от психиатри — нищо не ги променя. Веднага щом си помислят, че никой не ги гледа — дори и понякога независимо от това, че предполагат, че ги следят — те излизат на лов.

— Импулсивно поведение.

Алиша знаеше всичко за това.

— Точно така. И това може да ни послужи.

Да ни послужи? Откога се превърна и в негов проблем?

Спокойно, рече си тя наум. Той иска да пипне този тип, колкото и ти. Не се настройвай срещу него. Иска да помогне. Позволи му.

Чудеше се защо й е толкова трудно да го направи. Може би защото от толкова време беше сама, без помощ от никого и вземаше решенията си и разрешаваше проблемите си сама. Затова едно предложение за помощ изглеждаше почти като… натрапване.

— Как?

Той се усмихна.

— Остави това на мен.

Алиша се изпъна и усети, че се усмихва.

— Знаеш ли, Уил, мисля, че апетитът ми се завръща.

О, не. Да не би току-що да го нарече „Уил“? Откъде дойде пък това?

Но си беше истина. Отново беше гладна. И трябваше да признае, беше хубаво да знае, че има някой на нейна страна.

Изядоха си мидите в зеления сос и поспориха кой да плати — като Уил победи, защото имаше по-дълги ръце и грабна сметката. Разделиха се пред входа, той обеща да я държи в течение на нещата.

Алиша почти беше стигнала обратно до Центъра, когато осъзна, че така и не беше успяла да му каже за сериозната си връзка с често пътуващия вносител Джоузеф Хърман.