Франсис Пол Уилсън
Завещанието (104)

13.

Те чакаха в тъмния, претъпкан, миришещ леко на загнило хол в апартамента на Томас, когато той се прибра вкъщи.

Алиша беше гледала с невярващ поглед как Джак с помощта на няколко инструмента, приличащи на жички, ги беше прекарал през няколко врати в блока на Томас. Бяха чакали само около двайсет минути, когато чуха звука от ключ, влизащ в ключалката. Джак подскочи и изчезна. Остави Алиша да седи сама.

Томас влезе и включи лампата. Застина като елен пред фаровете на кола, когато я видя.

— Алиша? Какво…?

Джак се прокрадна зад него, бутна силно вратата и я затвори. Томас отскочи наляво и се вгледа в Джак.

Алиша видя как цветът се изпари от белязаното му от шарка лице.

— Кой?

— Приятел на сестра ти — каза Джак и го сграбчи за ревера, след което бутна тялото му с крушовидна форма в другия край на стаята. — Сядай долу!

Алиша се учуди, като видя озъбената му физиономия. Беше толкова… див. Въобще не приличаше на мъжа, пред когото си беше изляла душата преди по-малко от час. Кой беше истинският Джак?

Томас се запрепъва, докато не стигна един стол. Не без усилие напъха туловището си в него.

— Какво искате?

— Отговори — отвърна Джак. — И може би да погледаме малко снимки.

— Не можете да правите това — извика Томас. — Ще повикам полиция!

В следващия момент Джак вече държеше малък пистолет в ръката си и се целеше в лявото му коляно. После в дясното.

— Кое коляно първо, Алиша? Ти избирай.

Аз ли, зачуди се тя, започвайки да се паникьосва. Сериозно ли говори? Какво мисли да прави? И тогава тя си спомни какво й беше казал на влизане в апартамента: Може да съм малко грубичък с него, но каквото и да направя, играй заедно с мен.

Джак насочи дулото към слабините на Томас.

— Какво ще кажеш за тук?

Добре, каза си тя. И аз участвам.

— Чудя се — каза тя.

— Алиша! Не му позволявай! Казаха ми за него! Моля те, не му позволявай да ме застреля!

Тя забеляза едно тъмно петно да се разширява в зоната на слабините върху панталоните му. Сигурно е слушал големи ужасии за Джак.

— Тогава извади „главната колекция“, за която ми разказа.

— Добре! Добре! Ще го направя. В банята е. Отивам да я взема.

Той стана и почти тичешком мина покрай Алиша, а Джак го следваше.

— „Чудя се“ — прошепна Джак и смигна. — Прекрасно.

Сега, когато беше останала сама, се огледа наоколо. Това беше първата възможност да види апартамента със светнати лампи. Беше ужасно разхвърляно, претрупано с мръсни дрехи, използвани чинии и кутии от храна. И тази миризма… предполагаше, че идва от кутията за пица, която стоеше на перваза близо до радиатора.

Двамата мъже се върнаха секунди по-късно — Томас с два големи кашона, а Джак носеше трети… и още един пистолет.

— Виж какво си има момчето — каза Джак. — Един сладък, малък трийсет и два милиметров.

Но Алиша виждаше само кутиите.

Колекцията е у него, каза си тя невярваща. Наистина е у него. Част от нея се бе надявала да е блъфирал.

— Това ли е всичко? — попита Джак.

Томас живо кимаше.

— Да — все още обърнат към Алиша. — Да, кълна се.

— Защо, Томас? Освен заради изнудването защо ти е да пазиш тази гадост? Това е каталог на пълната деградация.

— Не беше толкова зле. Така де, какво толкова? Нали никой не пострада.

Джак вдигна юмрук и Алиша реши, че ще удари Томас, но той я погледна и се спря, когато тя поклати глава. Тя цял живот искаше никога да не говорят за тази част от детството си — сега не можеше да спре.

— Никой не е пострадал? Ами ти? Как е протекъл твоят живот? Имал ли си дори една интимна връзка?

Знам, че аз не съм имала, каза си тя наум.

— Мислиш ли, че не знам какъв съм загубеняк? — попита той, свивайки очи, докато я гледаше. — Знам. Повярвай ми, много добре знам. И това е по вина на татко. Затова аз заслужавам къщата. Нуждая се от нея. Ти не. Ти си се справила добре. Стана лекар.

— Нищо не знаеш за мен — каза тихо Алиша.

Тази реплика, която беше пробутала и на Джак, беше точно това — просто една реплика. Мантра. Може би ако продължаваше да я повтаря, щеше сама да започне да вярва в нея. Можеше дори да се превърне в истината. Но имаше още много време, докато това станеше.

Може и да изглеждам добре на външен вид, но отвътре… съм точно като този апартамент.

— „Заслужаваш“ я — каза Джак с глас, изпълнен с погнуса. — „Нуждаеш“ се от нея. Гади ми се от теб. Дори няма да знаеш какво да правиш с парите от радиоенергията.

Алиша се сепна. Щеше й се Джак да не се беше изпускал, но тогава видя как краката на Томас започнаха да се подгъват. Той се строполи в един стол зад него. Ако лицето му беше бяло, когато за пръв път видя Джак, то сега беше още по-бледо. Когато Томас започна да заеква, тя осъзна, че „изпускането“ на Джак е било преднамерено.

— Ти знаеш? О, боже господи! Как си разбрал? Станало е снощи, нали? — Думите излизаха сами. — По дяволите! Обърнахме къщата с главата надолу и нищо не успяхме да открием! Вие двамата влизате с валсова стъпка и… Почакай — знаете ли къде е предавателят?

— Хайде — каза Джак, хвана го за ръката и го дръпна, за да се изправи. — Отиваме да се поразходим.

— Какво? — Коленете на Томас изглеждаха като гумени, докато се изправяше. — Къде?

— Навън.

— Ззащо?

Алиша се питаше същото.

— Защото тук няма камина. — Джак вдигна пистолета. — Ще оставя малкото ти пищовче тук. Но вземи със себе си онези кашони.