Франсис Пол Уилсън
Завещанието (9)

7.

Тръпки преминаха по кожата на Алиша и се събраха в дъното на гръбнака й, когато забеляза сивата кола, паркирана от другата страна на улицата. Стоеше там неподвижна, малко по-нагоре спрямо мястото, от което тя я гледаше, с работещ двигател.

Същата кола като от тази сутрин? Не можеше да бъде сигурна. Наблюдаваше входа на Центъра или чакаше някой да излезе от някое от онези магазинчета? Как можеше да знае? От отблясъците на слънцето и затъмнените стъкла дори не можеше да види колко души има вътре.

По дяволите, това беше страшно. Какво чакаха? Експлозия?

Потрепери. Беше казала на Тифани да й изпрати да види всички писма и колети, пристигнали в Центъра, преди те да бъдат отворени. Но какво щеше да направи, ако видеше пакет без адрес на подателя? Да се обади на сапьорите? За щастие не й се бе наложило да взема такова решение — всички пратки днес бяха от обичайните доставчици.

Насили се да се обърне.

Това беше петото или вече шестото й минаване покрай входа, откакто беше дошла тази сутрин. Тифани започваше да й хвърля озадачени погледи.

Тя отведе обратно до кабинета си Джак Нидермайер. Може би беше само въображението й. Защо му е на някого да я следи? Какъв смисъл имаше в това? Всеки ден правеше едно и също: от апартамента й във „Вилидж“ до Центъра, оттам обратно вкъщи. Пример за предсказуемост.

Успокой се, каза си. Ще полудееш така. Остани спокойна и разбери какво ще правиш с тази бъркотия около завещанието.

— Седнете — покани го тя, като влязоха в офиса.

Реймънд се отби, за да остави някакви документи. Тя ги представи един на друг, но не каза каква работа има тук г-н Нидермайер.

Когато санитарят си тръгна, те седнаха един срещу друг и тя много добре огледа този толкова обикновено изглеждащ мъж с кестенява коса, в средата на трийсетте, облечен в дънки и червеникава карирана риза.

Това ли е човекът, който ще върне играчките, помисли си Алиша, като посочи един стол. О, съмнявам се. Наистина се съмнявам.

— Сега, г-н Нидермайер…

— Наричайте ме просто Джак.

— Окей, просто Джак.

А вие може да ме наричате д-р Клейтън. Не, нямаше да каже това.

— Госпожица Ди Лауро ми каза, че можете да ни помогнете. Приятели ли сте с нея?

— Всъщност не. Свърших една работа за нея. Оправих една бъркотия.

— Каква по-точно?

Той се наведе напред.

— Мисля, че темата са изчезналите играчки?

Малък проблясък напрежение. Добре прикрит, но Алиша успя да го улови. Нещо лично между тези двамата? Или просто не е моя работа?

Като се наведе напред, той сложи ръце на бюрото й. Тя се шашна от дължината на ноктите на палците му. Ръцете му бяха чисти, ноктите подрязани… всичките освен на палците. Сигурно стърчаха повече от половин сантиметър. Искаше да го попита за тях, но не можеше да се сети за някакъв възпитан начин да го направи.

— Не любопитствам. Но просто се чудя как един човек може да ги намери преди цялата нюйоркска полиция.

Джак сви рамене.

— Първо, няма да е „цялата“ полиция. Може би един или двама детективи по кражбите — ако сте късметлийка.

Алиша кимна. Тук беше прав.

— Второ — продължи, — мисля, че е сигурно, че тези, които са ви обрали, не са семейни хора, които са взели играчките за собствените си деца. И ако съдим по вратата, не са и професионалисти. Надушвам, че е нещо набързо, удар от изведнъж появила се възможност. Едва ли имат и място, където да приберат плячката, така че ще потърсят такова. Познавам едни хора…

Остави думите му да увиснат. Какви хора? — зачуди се тя. Хора, които купуват крадени коледни подаръци? Той самият ли беше някакъв престъпник?

Тя го погледна и откри, че меките му кафяви очи не издават нищо… Абсолютно нищо.

— Значи… „Познавате хора“… Хора, които предполагам, че могат да ви отведат при обирджиите. И после какво?

— И после аз ще ги надхитря и ще върна подаръците.

— Ами ако не можете да „надделеете“? Тогава какво? Ще се обадите в полицията ли?

Той поклати глава.

— Не. Това е едно от моите условия, за да участвам: никакви контакти с властите. Ако полицаите върнат подаръците, хубаво. Всичко е добре, когато свършва добре. Ако аз ги върна, нека е страхотна изненада, истинско коледно чудо. Вие не знаете кой е отговорен за това, но Бог да го благослови. Не сте ме виждали, дори не сте чували за мен. Доколкото знаете, аз не съществувам.

Алиша се напрегна. Това да не е някаква измама? Вземаш подаръците, след което искаш да ти се плати „такса“, за да ги „откриеш“. Дори може би да вземеш награда?

Но не. Джия ди Лауро никога не би имала нещо общо с подобна схема. Гневът й тази сутрин беше прекалено искрен.

Но този мъж, този „Просто Джак“… може би е забъркал Джия без нейното знание.

— Разбирам — каза тя. — И колко точно ще поискате да ви бъде платено за тази…

— Въпросът е уреден.

— Не разбирам. Да не би Джия…?

— Не се тревожете. Всичко е уредено.

— Ще има награда.

Бяха й звънели — фирми и отделни хора, които предлагаха да дадат пари за награден фонд за арестуването на виновниците. Числото се покачваше.

— Задръжте я. Похарчете я за децата.

Тя се отпусна. Добре. Не беше измама.

— Това, от което имам нужда, са подробности за подаръците — нещо отличително, което да ми е от помощ да се уверя, че съм на прав път.

— Ами, като за начало всичките бяха опаковани. Приемахме само нови играчки или дрехи — всичките неопаковани — и после, като пристигнеха, ги опаковахме сами. Видяхте каква хартия ползвахме. Освен това какво друго да ви кажа? Имаше всякакви играчки, прекрасен, изобилен асортимент…

Алиша усети как гърлото й се свива от гняв.

И всичките са изчезнали!

Мъжът се изправи и протегна ръка над бюрото.

— Ще видя какво мога да направя.

Алиша хвана ръката му и я задържа. Дали да му каже за завещанието и за къщата, за бомбата, която разкъса на парчета Лео Вайнщайн, че може би кражбата на играчките е свързана с това? Не, не искаше да се замесва в това с този мъж. И освен това случилото се с кражбата го чувстваше по друг начин.

— Какви са шансовете ни? Ама наистина. Не си мислете, че трябва да ме карате да се чувствам по-добре.

— Истината ли искате? Шансовете да си ги върнете са нулеви, ако вече са ги продали. Слаби, ако не са. Ако не са тук, да кажем, до неделя, бих казал, че повече няма да ги видите.

— Съжалявам, че попитах. — Тя въздъхна. — Но предполагам, че така стават нещата тук. Тези деца не са родени под щастлива звезда. Не знам защо да очаквам, че този път ще им излезе късметът.

Той стисна малко по-силно ръката й, после я пусна.

— Никога не се знае, д-р Клейтън — усмихна й се криво. — Дори и на най-големите загубеняци им излиза късметът от време на време.

Може би точно тази усмивка успя. Свали предпазната му стена. За миг Алиша видя какво се крие в този Джак — за наносекунда всъщност — и изведнъж се обнадежди. Ако въобще беше възможно да се открият и да се върнат тези подаръци, то този човек вярваше, че е способен да го направи.

Сега и Алиша започна да вярва.