Франсис Пол Уилсън
Завещанието (47)

1.

След няколко прослушвания на телефонния секретар в последното съобщение от Милкдуд се казваше да се срещнат в „Канова“ на Западна Петдесет и първа в десет и половина. Така че Джак се появи по това време. Той вървеше право напред с огромната тълпа от родители и деца, устремена към червената неонова табела на „Радио Сити“ от далечната страна на Шесто авеню. Зад „Крис на Рут“ и „Льо Бернаден“ от отсрещната страна на улицата той откри „Канова“.

Опря чело във витрината и се вгледа зад натрупания изкуствен сняг от другата страна на стъклото. Приличаше на онези бюфети, които се рояха като пилци през деветдесетте.

Влезе вътре и започна да се оглежда за Милкдуд.

„Канова“ беше малко по-изискано от останалите заведения от тоя тип. По принцип даваха храна само за вкъщи — пълниш кутийките си при бюфетите с храна, мериш ги и плащаш, след което си тръгваш. Тук имаше две помещения с бюфет и отделно място с маси.

Имаше малко посетители — обедната тълпа още не беше наизлязла, но Джак не виждаше своя човек. А него трудно можеше да го пропуснеш.

Той потупа един кореец, който забърсваше маса наблизо.

— Трябваше да се срещна с един човек тук — започна той.

— Не знам — каза бързо кореецът, бясно клатейки глава. — Не знам.

— Той е черен — каза Джак. Посочи към челото си. — И тук има…

— О, да.

Работникът посочи наляво, към табелка със стрелка и надпис „Маси“. Джак се зачуди как я беше пропуснал.

— Там. Той там.

Джак мина през малката тухлена арка и огледа допълнителната зона с маси. Видя в гръб висок черен тип с късо подстригана коса. Джак отскочи набързо обратно при бюфета, взе си „Пепси“ и след това седна в стола срещу Милкдуд.

— Суши за закуска? — попита Джак, като видя подноса на масата.

— Здрасти, Джак — отвърна му черният тип и протегна през масата ръка с големината на пощенска марка. — Трябва да пазя фината си момчешка фигура.

— За хакване, нали?

Той сви рамене.

— Допълнителните килограми понякога могат да ме спрат да отида там, където искам. Това е късна закуска, а и калифорнийските ролца не могат да се нарекат точно суши.

Двамата се познаваха от много години. Джак постоянно се натъкваше на този висок черен тип — Милкдуд беше с дредлоци^[1] тогава — във филмотечните кина в града. Заговориха и стигнаха до такова равнище на доверие, че си разменяха касети и дискове с любими филми. Ако някога Джак беше научил името, с което майка му го е наричала, то отдавна го беше забравил. Той беше Милкдуд — или Дуд — за света. Висок, слаб, с млечношоколадова кожа, спокоен поглед и заразителна усмивка; но всичко, което хората запомняха за този тип — дори в дните, когато беше с огромни дредлоци — беше голямата черна бенка в центъра на челото му. Докато е растял, сигурно някой шегаджия от класа му я е сравнил с определен тип шоколадов десерт и прякорът си беше останал.

— Приемам поправката — каза Джак. — Какво правиш напоследък?

— Работя в „Кокосовите орехи“ нагоре по улицата.

— Вече наемат завършили Ем Ай Ти^[2]?

Той сви рамене.

— В отдела с лазерните дискове съм. Работното време е удобно и отстъпките ми помагат да поддържам колекцията си.

Джак кимна. Удобна почасова работа… Точно това му трябваше на Милкдуд за неговата истинска страст. Да, беше филмов маниак, но първата му любов бяха старите сгради.

— Колко диска имаш вече?

Още едно повдигане на раменете.

— Спрях да ги броя. Но се радвам, че се обади. Мислех да се свържа с теб заради една скорошна покупка.

Джак се изправи назад.

— Нещо от списъка ми с желания?

Милкдуд се пресегна надолу и издърпа една найлонова торбичка изпод масата. Подаде я на Джак.

— Да! — Джак извади отвътре диск с „Неомъжена жена“. — Как успя да го намериш?

Версията от 1978-а на Джил Клехбърг — драмите на Алън Бейтс бяха едни от любимите филми на Джия. Чарът им убягваше на Джак — никога не е бил впечатлен от работите на Пол Мазурски — но от години се опитваше да купи касетка или да я презапише за нея. Постоянно проверяваше програмите на всички филмови кабелни телевизии, за които се беше абонирал — Ти Си Ем, Ей Ем Си, Ти Ем Си, Синемакс, Старз, Анкор и останалите — но рядко го пускаха, а когато го правеха, той разбираше за това прекалено късно, за да настрои видеото си.

— От едно от местата със стари касети долу на „Макдугъл“. С добро качество е, но е от Хонконг.

— Виждам. Надявам се да е без дублаж.

— Не — само с кантонезийски^[3] субтитри.

— За субтитрите няма проблем. Може ли да го взема назаем?

— Да. Щом искаш. Само не забравяй откъде си го взел.

— Харесал ти е?

Джак го познаваше като маниак на тема отвратителни гвинейски ужаси. Запален по Ардженто, Бава и Фулчи^[4]. Трудно му беше да повярва, че дори би изгледал докрай „Неомъжена жена“, а какво оставаше, че го иска в колекцията си.

— Не. Но е толкова трудно да го намериш, че чувствам, че трябва да го имам. Странно, а?

— Просто колекционерска болест.

Джак го разбираше — и той беше заразен с нея.

— Уцели момента, Дуд.

Сега имаше поне един коледен подарък за Джия, който тя нямаше да очаква.

— Ще направя копие и ще ти го върна веднага щом…

Джак се спря за момент — беше му неудобно да му иска още една услуга, след като беше намерил филма за Джия, но нямаше друг избор.

— И… ми трябва помощта ти.

— В съобщението ставаше въпрос за хакната сграда.

— Да. Видях ти драсканицата в сградата на Хенд снощи.

Милкдуд се усмихна и очите му засияха.

— Сградата на Хенд… двайсет и пет етажната от железобетон на Четиридесет и пета. Да, красавица си е. Страхотен екземпляр от следвоенната градска архитектура. Знакът ми е още там? Супер. Хакнах я някъде преди три години. Трябваше да си взема записките, за да ти дам точната дата и някои детайли. Много готино място. Тази дама е пълна с невидими места.

— Правиш си записки? — Това бяха страхотни новини. — Нещо като хакерски дневник?

— Обичам да мисля за това просто като за „проучване“. Наричахме го хакване през седемдесетте, но след това компютърните дебили се лепнаха към термина. Не обичам сравнението. Компютърното хакване предполага лоши намерения, злоба, злоупотреба.

— Не и в истинския му вариант — каза Джак.

— Вярно. Истинският компютърен хакер е изследовател. Той иска да проникне, да отвори всички врати, да открие всички скришни места, да разкрие всички тайни и да остави всичко общо взето, както го е заварил. Това правя аз. Влизам в една сграда и проучвам всички места, които работещите там никога не виждат и не знаят, че съществуват, после се махам.

— Но никога, преди да оставиш своята драсканица „Килрой беше тук“.

Милкдуд се усмихна.

— Това, което ние хакерите обичаме да наричаме прякор.

— Как въобще почна да се занимаваш с това?

— Нещо като ритуал на преминаване през Ем Ай Ти е.

— За всички?

— Определено не. Има и опасности. Първо, можеш да умреш. Използваме покриви и асансьорни шахти, а те са опасни. Второ, незаконно е. Може и да не го правиш с лош умисъл, но опитай се да го обясниш на закона. Най-малкото представлява влизане в чужда собственост. Най-много — опит за грабеж. И по-добре да нямаш клаустрофобия, защото коридорите и въздушните шахти са много тесни.

Джак кимна.

— Виждам защо много хора биха се отказали.

— Наистина. Можеш да прибавиш и тези, които просто не го разбират.

Джак се плесна леко отстрани по главата.

— Шегуваш се. Искаш да кажеш, че наистина има хора, които си мислят, че да пълзиш във вентилационни шахти не е страхотно забавление?

Милкдуд се усмихна.

— Има един или двама. Но тези, които ни разбират, са компютърните хакери. И има доста припокриване между двете неща. Немалко клавиатурни плъхове, поне тези, които не са акрофобични и клаустрофобични, също хакват сгради. Навремето в Ем Ай Ти проучвах с тип на име Майк Маклаглен — фрийкър^[5] експерт — с лед във вените си, когато ставаше дума за проникване. Но не беше чист, човече. Няма пари в това да влизаш в сградите. Затова се отказа и започна да хаква видеочипове. Не знам къде е в момента. Но беше добър.

— Колкото теб?

— Как ли пък не.

— И все още ли се занимаваш?

— Да. Имам любопитна натура, предполагам. — Той въздъхна. — Но става все по-трудно. Охраната става все по-добра. Все пак, когато попаднеш в точния тип сграда — тук очите му се разфокусираха, — нали знаеш, онези, които са премоделирани десетина пъти през годините, започваш да откриваш едни такива празни пространства в ъглите и стълби, които водят наникъде, и може би дори изолирана стая по средата на етажа, и знаеш, че ти си хакерът пионер там, защото е твой първият подпис на стените в тези места… Казвам ти, Джак, не може да се сравни с нищо.

Джак поклати глава. Невероятно умен тип, но със сигурност малко му хлопаше дъската.

— Да кажем, че искам да присъствам на една определена среща в един определен офис на двайсет и първия етаж в Хенд. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се.

Идеално, помисли си Джак. Ще стане по-лесно, отколкото си мислеше.

— Значи можеш да поставиш аудио-видеопредавател зад решетката, за да виждам всичко.

Дуд поклати глава.

— Няма начин.

Джак отвори уста, после я затвори. Не това беше отговорът, който очакваше.

— Няма начин ли? Стори ми се, че току-що ми каза, че…

— Казах, че ще помогна, но няма да слагам подслушватели вместо теб. Това е против кодекса.

— Какъв кодекс? — Джак се опита да прикрие досадата си, но беше сигурен, че не е успял. — Официалният етичен кодекс на хакерите на сгради ли?

— Може би. — Хакерът остана спокоен. — Не знам за някакъв официален кодекс, но е против този на Милкдуд.

Джак се облегна назад и отпи от своето „Пепси“.

— По дяволите, Милкдуд. Надявах се да ми помогнеш.

— В тези времена, ако искаш да подслушваш отдалеч, не ти трябва нищо в стаята. Просто пускаш един лазер към прозореца и ще чуеш всяка дума, която казват.

— Точно днес ми свършиха лазерите.

— Можеш да си купиш от поне десетина от онези „специални охранителни магазини“ из целия град. Мисля, че даже има един на Пето на ъгъла близо до Хенд.

— Операцията ми не е точно хайтек, Дуд. Няма начин да инсталирам лазер на Четирийсет и пета улица. Постоянно ги гледаш тези неща по телевизията, но аз работя в истинския свят. И освен това трябва ми повече от само аудио. Искам да виждам случващото се в офиса. Самата среща не е толкова важна, колкото това кой присъства и какво е казано след нея.

— Значи — каза Милкдуд — влизаш вътре и я гледаш със собствените си очи и слушаш със собствените си уши.

— Аз… да хакна първата си сграда… в центъра… в работно време? Да бе, да.

Джак си представи как се е свил в някоя вентилационна шахта и драпа като коте, качващо се по дърво, докато пожарникари и лекари от Бърза помощ разбиват стени и разтапят с ацетилен галванизирания метал, за да го освободят.

След това неговата снимка се появява на първа страница на „Поуст“ и „Дейли Нюз“. Можеше да види заглавията:

ЗАЛАВЯТ НЕНОРМАЛНИК ВЪВ ВЕНТИЛАЦИОННА ШАХТА

Той потрепери.

— Не, благодаря.

— Ще ти помогна.

— Какво стана с кодекса на Милкдуд?

— Казва, че не мога да слагам каквито и да било устройства вместо теб, но не казва, че не мога да ти покажа как се хаква сграда. Това ще ме направи апостол на проучването на сгради. Ще бъда… св. Милкдуд, мисионер, разпространяващ словото сред непросветените, ще печеля хора за каузата…

— Добре, добре — каза Джак с усмивка и вдигната ръка. — Разбрах.

Той помисли върху предложението. Ако Дуд можеше да го заведе до място, откъдето можеше да гледа и слуша какво става в офиса на адвоката на Томас Клейтън…

— Нека изясним това. Предлагаш да бъдеш моят гид в дълбините на сградата на Хенд.

— Следотърсач е по-точно определение. Ще ти проправя път.

— Което ще рече?

— Ще прегледам записките си и ще хакна наново сградата през уикенда. Ще ми кажеш точно къде искаш да бъдеш, а аз ще видя дали мога да намеря път до това място. Ако успея, ще те вкарам в сградата сутринта преди срещата и ще те насоча в правилната посока.

— Искаш да кажеш, че няма да дойдеш с мен?

Милкдуд поклати глава.

— Такъв е кодексът, нали знаеш.

— Но какво ще стане, ако се изгубя или — сцената „Джак котката се катери по дърво“ изплува пред очите му — се заклещя?

— Ще начертая маршрута ти и ще го маркирам. Ако можеш да следваш упътвания и пътни знаци, няма да имаш проблем. И ако това още те кара да се чувстваш по-добре, вземи си мобилен телефон. Аз ще съм отвън. Ако има нещо нередно, ще ми се обадиш.

Джак барабанеше с пръсти по масата замислен. Инстинктите му казваха да потърси друг начин. Не страдаше от клаустрофобия — и преди беше прекарвал дълго време в тесни пространства — но предпочиташе да има няколко варианта за бягство, ако се озовеше в напечена ситуация. Но при положение че Милкдуд беше готов да му помогне… можеше и да се получи.

— Добре — каза Джак. — Нека съставим план.

— Първо, трябва да знам мястото на срещата — точното място.

— Мога да го разбера. — Така си мисля.

— Добре. След това трябва да си набавиш дрехи за хакване.

— Като?

— Ами, лятото, когато са включени климатиците, използвам наполеонки. Но зимата може да стане много горещо. Затова ти препоръчвам лек комбинезон — без копчета, или тениска за ръгби и чорапогащи.

— Чорапогащи? Стига бе, Дуд!

— Ще пълзиш по корем във всяка възможна посока, Джак. Трябва да можеш да се плъзгаш, човече.

— Да… но чорапогащи?

Още едно заглавие в „Поуст“ изникна пред очите му:

ВОАЙОР В ЧОРАПОГАЩИ ПРИКЛЕЩЕН В ТРЪБИ

— Мисля, че ще се спра на комбинезона. Какво друго ми трябва?

— Официален костюм.

— О, не!