Франсис Пол Уилсън
Завещанието (18)

3.

— Ето къде си била!

Сам Бейкър говореше на глас в иначе празната кола, когато видя мадамата Клейтън. За няколко несигурни минути си помисли, че я е изгубил.

Той се отпусна на шофьорското място и охлаби леко хвата около волана. Раменете го боляха. Не беше разбрал колко се е напрегнал, след като онова ченге му каза да мръдне колата си.

Успокой се, каза си той. Отново сме на линия.

Беше я проследил от СПИН центъра до Горен Уест Сайд и я беше видял да влиза в тази дупка „При Хулио“. Беше намерил добра позиция, от която да наблюдава входа, и се бе настанил.

Е, стоеше там само от няколко минути, тъкмо започваше да запаметява регистрационните номера на колите наоколо, когато се беше появил онзи полицай. Явно към мястото за наблюдение на Бейкър имаше в добавка противопожарен кран. И макар че се беше опитал да обясни, че само чака някого и ще остави мотора запален, номерът не мина.

— Потегляй или ще я вдигнем с паяка.

Нямаше голям избор.

Включи се в движението и тръгна надолу по улицата, като си търсеше разрешено място за паркиране. Щеше да намери на куково лято. Много му допадаше идеята да влезе в бара за една бърза бира и да види с кого има среща мацката, но не му се искаше да му вдигнат колата. Затова продължи да кара, да обикаля улицата и да я чака да излезе.

Но когато най-накрая я видя да излиза, вече беше подминал кръчмата. И когато спря, задръсти улицата, а някакъв тъп таксиджия натискаше клаксона, сякаш идваше от сватба. Бейкър караше този бял плимут вече два дни. След като видя как докторицата гледа към него в петък, си помисли, че явно е познала сивия буик. Не искаше да привлича внимание и към това возило, затова настъпи газта за още едно бързо кръгче из квартала, което се превърна в агонизиращо влачене.

Но сега всичко беше наред. Не знаеше какво беше правила тя, след като му се беше наложило бързо да потегли, но на кого му пукаше? Беше почти на мястото, където я бе видял за последно.

Мобилният му иззвъня. Бейкър можеше да предположи кой го търсеше — Арабина здраво го тормозеше, откакто последният адвокат на мадамата стана на парчета.

— Да?

— С жената ли сте?

— Като миризма с лайно?

— Извинете?

— В момента я гледам как си спира такси.

— Къде е била? На среща с друг адвокат?

— Беше в някакъв бар.

— Бар? Изглежда ли под въздействие?

— Имате предвид пияна?

Много странен беше начинът, по който този тип говореше. Арабин до дъното на душата си, но с британско произношение.

— Не. Да ти кажа правичката, не мисля, че има нещо общо с това, от което ние се интересуваме. Сигурно се е срещнала с някое гадже или нещо такова.

— Тя няма гадже.

Бейкър гледаше как широката пола на Клейтън се опъва на дупето й, докато се качва в таксито. Готин задник.

Трудно му беше да повярва, че е необвързана. Хич не изглеждаше зле. Поне не това, което беше видял досега. Малко грим, тясна поличка — можеше да стане много готина. А вместо това…

Може би беше лесбо. В това нямаше нищо лошо. Можеше да се справи с една лесбийка. Смяташе, че проблемът им е в това, че не са срещнали правилния мъж.

— Щом казваш — каза Бейкър.

— И нямате представа с кого се е видяла?

— Не ми се отвори възможност да проверя. Но не мисля, че се е срещнала с адвокат в онази дупка.

Почти добави „Но никога не се знае“, но реши да не го прави.

Силно се надяваше да не е било така.

— Не ви се плаща, за да мислите. Не ми харесват последиците от вашето мислене.

Хайде пак се започва, помисли си. Но Арабина не продължи.

— Накъде отива? — попита Мухаллал.

— Обратно към Центъра. Плътно зад нея съм.

— Добре. Следете я и не правете нищо друго.

Бейкър прекъсна връзката и удари по волана. Сети се за купчината пари, която го чака, щом всичко приключеше успешно, и тя не му излезе от ума, докато караше. Огромно шибано възнаграждение, което си беше заслужил до последната стотинка заради всичките лайна, които му се изсипваха на главата.