Франсис Пол Уилсън
Завещанието (33)

6.

— Добре — каза Кени, като слизаше по стълбите. — Натоварен е в багажника. Сега какво?

Сам Бейкър стоеше под конус светлина в мазето на къщата на Клейтън и бършеше с парцал кървавото острие на месарския нож. Искаше му се да отреже едно парче от Кени и да го накара сам да си го изяде, задето се е издънил днес. Но той беше от семейството, дете на по-голямата му сестра, широкоплещест младеж на двайсет и пет и имаше червената коса на майка си, а човек никога не наранява семейството си, дори и да е заслужено.

Щеше да накаже него и партньора му по друг начин.

— Сега следват няколко неща, Кени. Първото е да отрежа пет процента от твоята заплата и от тази на Мот.

Младокът ококори очи.

— Пет процента? Защо бе, мамка му?

— Защото остави тази факла да се промъкне покрай теб.

— По дяволите, човече, нали го хванахме?

— Да, след като беше вече вътре и си нареждаше нещата. Ако не бяхте помирисали бензина, цялото това място сега щеше да е в пламъци и всички щяхме да сме на сухо. — Бейкър насочи ножа към гърдите на Кени. — Изобщо не е трябвало да успее да влезе.

— Сигурно е магьосник. Въобще не го видяхме и се кълна, че не сме се отпускали.

— Кълни се, колкото искаш, но не очаквай симпатии от останалата част от екипа. Ако мястото беше изгоряло, щяха да загубят сто процента от хонорарите си. И ти също. Така че това може да те държи нащрек при следващата ти смяна.

— Т’ва е тъпо, Сам.

— Не се чувствай толкова зле. Ще го пратя при баба.

Младокът направи погнусена физиономия.

— Да бе. Мислиш ли, че ще се сети да ми прати благодарствено писмо?

Изведнъж побеснял, Бейкър хвана Кени за ревера и го придърпа към себе си. Семейство или не, беше готов да потанцува върху главата на племенника си.

— Мери си думите, когато споменаваш баба си, момче. Разбра ли?

Той погледна настрани и кимна.

— Съжалявам. Не исках да го казвам.

Сам го пусна.

— Надявам се да е така. Сега качи и останалата част от сместа и изчакай другите.

Докато Кени се тътреше по стълбите, чичо му огледа мазето и поклати глава. На косъм. Прекалено близо. Почти се беше насрал в гащите си, когато Кени му звънна и каза, че са хванали подпалвач в къщата. Беше отишъл по най-бързия начин и беше заварил тая невестулка завързана за един стол в килера. Този тип носеше със себе си почти осем литра запалителна смес в малки бутилки, скрити в джобовете на якето му.

Не му отне много време да го пречупи. Изумително е колко убедителен може да бъде един месарски нож. Махаш няколко дълги ивици кожа и думите сами почват да изскачат. Беше казал, че някакво маце го е наело. Такова, което съвпадаше с описанието на Клейтън.

По дяволите!

Тази кучка не знаеше ли кога трябваше да се откаже? Какво трябваше да направи, за да я изплаши?

Бейкър беше толкова бесен, че направи някои доста луди неща. Беше взел най-близкия пистолет и започна да налага. Размекна черепа на подпалвача наистина добре. Никога повече нямаше да се събуди.

Беше си помислил лично да се обади на Кемел, но след това размисли. Малкият Ахаб Арабина изглежда беше леко страхливец. Виж само колко се разстрои заради малката експлозия с колата. Сигурно косата му щеше да побелее и да се разпищи, ако разбере как мисли да се справи с огън момчето.

Кемел просто не разбираше. Не си играеш леко с проблемите — елиминираш ги. Така не се връщат да те преследват.

Като подпалвача.

Този тип беше научил урока си — може би завинаги. Но това не беше достатъчно. Искаше да изпрати на мацката още едно послание. Размазаният на улицата частен детектив не свърши работа. Взривеният на парчета адвокат точно пред нея също. Може би третият път щеше да бъде на късмет.

Но нямаше да го направи сам. Събираше всичките осем души от екипа за тази задача. С увеличаването на броя трупове трябваше да си направи малка застраховка. Всички трябваше да са замесени. Вдигни залога за всеки.

Бейкър знаеше, че те са здрави, сигурни момчета. Не от калибъра на ГСО, които придружаваше в Лаос и Камбоджа в началото на седемдесетте, но знаеха какво правят — всички бяха ветерани от мисии в Централна Америка, Африка и Залива. През годините ги беше използвал, когато различните играчи от Меделин и Кали^[1] го наемаха, за да свърши мръсната им работа по наркоканалите из Централна Америка.

Но сега общо взето мексиканците бяха завзели пазара, а те предпочитаха да използват собствени хора, когато им трябваше подкрепление.

Средният изток беше мястото. Особено Саудитска Арабия. Много пари за харчене, но без никаква инфраструктура. И много параноя, след като бяха видели какво направи Ирак с Кувейт. Връзките му там постоянно твърдяха, че никой не иска наемници. Но Бейкър знаеше по-добре. Всеки саудитец, когото беше срещал, си мислеше, че трябва да е принц. Никой не искаше да върши мръсната работа. Затова страната беше пълна с корейци и пакистанци, вкарани, за да вършат дребните неща. Ако мерцедесът ти се развали, няма кой да го поправи. Но какво от това? Купуваш си нов. А като става въпрос за войниклъка, защо да си залагаш задника, когато можеш да наемеш нечий чужд да го прави вместо теб?

Бейкър нямаше да стане по-млад. Беше се изморил да предоставя услугите си. След като приключеше с тази задача, лъвският му пай от бонуса щеше да оправи финансовите му задължения и щеше да може да изплати сметките от дома за стари хора на майка си, но не възнамеряваше да прекара остатъка от живота си, като гледа в телевизора. Имаше нужда от причина, която да го кара да става всяка сутрин, а и Саудитска Арабия изглеждаше бездънен кладенец от сигурна, нискорискова паравоенна работа, който само чака да бъде използван. Ако докажеше на групата „Исуид Наар“, за която работеше Мухаллал, че може да върши работа, той ставаше техният човек. Щеше да се уреди до края на дните си.

Но Бейкър вярваше в собствената си версия на Закона на Мърфи: независимо колко дълбоко си го заровил, не подценявай способностите на лайното да намери вентилатор.

Искаше целия екип за мръсната работа тази нощ. Можеха да погледнат на това като ритуал за побратимяване… нещо като кръщение в кръв.

Бейкър се усмихна. Не в кръв… кръщение в огън.

След това щяха да са повече от другари по оръжие. Щяха да са съучастници.

А Арабина? Бейкър щеше да каже по-късно на Кемел Мухаллал.