Франсис Пол Уилсън
Завещанието (113)

5.

Тук е! — каза си Кемел наум и сдържа сълзите на радост. Слава на Аллах, успях. Намерих го.

Той стегна колене, докато навлизаше навътре в хижата. Беше се отпуснал от облекчение, но не искаше никой да разбира.

Огледа тримата, които вече бяха вътре. Познаваше Алиша Клейтън, познаваше и детектива й, но другият човек… ориенталецът с лампата…

— Кой си ти? — попита той и го посочи.

Мъжът поклати глава. Тъмните му и живи очи не издаваха, че има и капка страх у него.

— Мога много бързо да разбера вместо теб — каза Бейкър и насочи дулото на пистолета си към едното от коленете на мъжа.

— Не — каза Кемел. — Без стрелба тук вътре.

Трябваше да бъде много твърд тук. Не можеше да позволи ситуацията да излезе извън контрол. Не и когато успехът беше на една ръка разстояние.

Нямаше значение дали ориенталецът щеше да проговори. Кемел беше сигурен, че е японец. Кого другиго можеше да представлява? Роналд Клейтън беше на път към тази страна с обещание за невероятна технология. Трябва да са се усъмнили, че има нещо нередно в катастрофата.

— Добре — каза Бейкър. — Тогава ще ги изкараме отвън. — Той оголи зъби, когато приближи човека на Алиша Клейтън. — Особено този. Той ще умре много бавно.

Тогава мъжът събра ръце над главата си и падна на колене. Сведе глава и заплака.

— Моля ви… моля ви, не ме наранявайте!

Един от хората на Бейкър пристъпи напред и сви крак, за да го изрита.

— Ах ти, нещастен червей…!

— Барлоу, не! — извика Бейкър, хвана го за яката и го дръпна назад. — Той точно това иска да направиш, глупак такъв! Ще те събори и ще насочи оръжието ти към нас, преди да си се усетил какво става.

С полуусмивка, изкривила устните му, човекът на Алиша Клейтън изведнъж спря да се моли и се изправи. Кимна леко с признание, което явно се хареса на Бейкър. Той направи една крачка по-близо към мъжа.

— Ще започнем от разстояние с теб и после ще се приближим за наистина забавната част.

— Все още не, Бейкър — каза Кемел. — Може да има информация, която да ми трябва.

— Каква например? И какво е въобще това място?

Кемел не обърна внимание на въпросите. Колкото по-малко знаеше този бияч, толкова по-добре.

— Вземи оръжията им и ги пази. Можеш да правиш каквото пожелаеш, след като аз приключа с него.

Дължеше това на наемника. По пътя им насам той и другите двама, останали от екипа, общо взето не бяха говорили за нищо друго, освен за това какво щели да сторят на човека, убил другарите им. Но освен това Кемел трябваше да се увери дали пред тях беше единственият предавател и дали нямаше втори, скрит другаде. Щеше да научи от жената Клейтън и от нейния телохранител как са открили този тук и дали имат информация за съществуването на друг.

И след това…

След това всички трябваше да умрат.

На Кемел това не му допадаше. Всъщност се беше боял от настъпването на този момент. Знаеше за бомбата на JAL 27, но това не беше негова идея. Беше го смутило, че толкова много невинни животи се налагаше да бъдат пожертвани, за да се отнеме само един, и все пак разбираше, че беше абсолютно наложително. Роналд Клейтън не трябваше да достига Япония. И какво бяха 247 живота, сравнени с просперитета на целия Арабски свят? Малцината бяха жертвани в името на едно по-голямо добро. Не е ли било така през цялата история?

Но поне тези неизвестни смърти се бяха случили далеч оттук, чрез непряката намеса на пластични експлозиви. Днес щеше да е различно. Убитите щяха да имат имена и лица, а убийците им щяха да се вгледат в тези лица, щяха да ги гледат как умират. По негова воля.

Но той имаше своите разпореждания и се беше съгласил с тяхната правота, с тяхната непреклонна неизбежност: никой извън „Исуид Наар“ не трябваше да знае за тази технология.

Кемел наблюдаваше как Баролу насочва оръжието си към главата на ориенталеца, докато другият човек на Бейкър, този, когото наричаха Кени, взема лампата от ръцете му и отнема двата му пистолета. След това направиха същото с човека на Алиша Клейтън, който, колко странно, бе невъоръжен. Бейкър ги накара да се преместят, тях и жената, встрани, откривайки достъп на Томас Клейтън до шкафовете.

Бейкър най-накрая се беше оказал полезен. Всъщност въпреки всичките си гафове в крайна сметка беше свършил това, за което бе нает. Малкият предавател, който беше сложил в чантата на жената, им беше позволил да стоят мили назад, докато ги проследяваха дотук. Но той нямаше да бъде възнаграден с огромния бонус и лесната доживотна работа, на които се надяваше.

Бейкър щеше да се отърве от тримата тук и щеше да зарови труповете им надалеч. Но не много след днешния ден — дори утре може би — Кемел беше сигурен, че „Исуид Наар“ щяха да изчистят сметките си с него по неговия начин.

Томас Клейтън също трябваше да си отиде, предполагаше Арабина.

Нямаше място за рискове.

— Всичко е тук — каза Томас Клейтън, вдигнал глава от едно отворено чекмедже с документи. — Всичко, което трябва да знаеш за радиоенергията. И използва слънчева енергия. Много си ми задължен. Мисля, че се спазарихме за твърде ниска цена.

— Трябва да се радваш, ако получиш дори и цент — каза сестра му.

Томас я погледна с вдигнати вежди.

— О, така ли?

— В момента, в който мина през тази врата — каза тя, — се превърна от актив в пасив. Вече не си им нужен. Сега могат да очистят и теб, както нас.

— Не — каза той и се обърна към Кемел. — Имаме сделка, нали, Кемел?

Арабина не отмести поглед, като се опитваше с всички сили да не издаде нищо. Намираше Томас Клейтън за човек, който се нуждае от порицание, но не искаше да се занимава сега с него. Нека остави това в ръцете на „Исуид Наар“.

— Разбира се. И ще спазим обещанието си.

Но една частица от това, което го очакваше в бъдеще, явно се беше прокраднала в очите му, защото изражението на Томас се втвърди.

— От това се опасявах — каза той и бръкна в джоба си.

Извади пистолет и го насочи към Кемел.