Франсис Пол Уилсън
Завещанието (15)

4.

— О, господи — извика Джия. — Какво е това?

— Само малка синина.

Джак погледна към голямото лилаво петно на гърдите си. По дяволите. Беше се надявал тя да не забележи, но сега, в топлите проблясъци на следобедното им любене, беше забравил.

След като обядваха, бяха завели Вики на урок. Прекарваше по-голямата част от неделния следобед в изучаването на основите на рисуването и скулптурата. Учителката й беше казала, че има страхотни заложби и го прави със страст. Джак знаеше, че е от гените, тъй като майка й беше художничка. Вики обожаваше уроците, а той — свободните следобеди с Джия.

Планът беше веднага след това да идват тук, в неговия апартамент, щом оставеха малката. Често не влизаха и на пет метра в апартамента и вече си разкъсваха дрехите. Оттам обикновено се озоваваха на най-близката хоризонтална повърхност. Все пак днес бяха успели да изминат целия път до леглото.

Джак придърпа завивката до врата си, но тя я свали отново.

— Не бих я нарекла „малка“. — Джия прокара пръст по мястото. — Боли ли?

— Хич даже.

Тя натисна и той присви очи.

— Аха, хич не боли. От колко време го имаш?

— От снощи.

Малко преди полунощ, ако трябва да сме по-точни.

Разказа й как мръсникът е стрелял по него и че кевларената жилетка го е спасила.

— Слава богу, че си я носил. — Сякаш не можеше да свали поглед от синината и да спре да я докосва. — Но щом е бронирана, как тогава те е наранил?

— Е, успя да задържи куршума да не мине през мен, но той има инерция. Нещо трябваше да я поеме. И това бях аз.

Той още не беше сигурен защо се бе поддал на желанието да си облече костюм на Дядо Коледа. Обикновено когато се дегизираше, го правеше или като примамка, или за да приспи нечии подозрения. Вчерашното изпълнение с „хо-хо-хо“, брадата и червените панталони не беше в негов стил.

Но някак си… този път, тази поръчка… сякаш трябваше да направи показно.

Знаеше, че е глупаво. Опитът го беше научил, че когато искаш да дадеш пример, вместо просто да си свършиш работата, увеличаваш шансовете да се нараниш.

Затова се беше подсигурил. Никога не слагаше жилетка, но снощи направи изключение. Обикновено би хвърлил някоя димка със сълзотворен газ в камиона и когато типът или типовете се строполяха през вратата, щеше да ги приспи с палката. Но за номера с Дядо Коледа се налагаше да се разкрие повече и беше сто процента сигурен, че някой щеше да носи пистолет.

Беше се оказал прав. Онзи беше направил един късметлийски изстрел, който Джак усети като сблъсък с джип в гърдите. Събори го от покрива и му изкара въздуха, но десетпластовата бронежилетка беше спряла куршума.

Добре че беше с подсилените ръкавици. Ейб не можа да му намери бели, но му даде чифт памучни, които да сложи върху черните. Оловото в тях удвояваше силата на ударите му и това му помогна да привърши набързо с онзи тип.

И тогава нещо превъртя. Може би заради болката, може би заради мисълта, че можеше да е мъртъв, ако не беше носил жилетка, или пък спомена за жертвите, които този нещастник беше прецакал. Каквато и да беше причината, тъмнината беше изпълзяла от дупката си и за известно време беше управлявала мозъка му.

Джия прокара ръка през него и го притисна по-близо до себе си. Една от гърдите й почиваше върху синината. Тя се сгуши във врата му.

— Кога ще спреш с това?

Джак пое дълбоко дъх и усети пронизваща болка. Предположи, че изстрелът е причинил леко разширяване между ребрата. Не му беше за пръв път. Вероятно не и за последен.

— Ох, няма да говорим пак за това, нали? — попита нежно той, като леко галеше косата й.

— Просто… много се страхувам, като си помисля, че някакви хора стрелят по теб.

— Не се случва всеки ден. При повечето от задачите не се намесвам физически.

— Но винаги има възможност нещо да се обърка. Така де, хората, с които се занимаваш, не са точно примерни граждани.

— Виж, тук си права.

Може би ако продължаваше да се съгласява с нея, тя щеше да остави тази тема.

— Знам, че съм длъжник на Майстор Джак, но…

— Нищо не му дължиш.

— Напротив. Вики е жива заради него. Онзи луд индиец уби Грейс и Нели, а ако ти не беше ти, щеше да нахрани онези неща с Вики…

Тя потрепери и се притисна към него.

Джак затвори очи и си спомни оня кошмар.

Кузум Бахкти беше дошъл от Бенгалия, за да изпълни клетва за отмъщение срещу семейство Вестфален заради клане по време на Британския Радж. След като лелите Грейс и Нели бяха премахнати, Вики оставаше единствената жива Вестфален.

Кузум беше съвсем близо до това да изпълни клетвата си.

— Мисля, че старият Майстор дължи също толкова на Джия. Ако не се беше върнала тук онази нощ…

Докато спасяваше малката, Джак беше сериозно нарязан. Беше изгубил много кръв и нямаше сила да прекоси стаята, за да се обади по телефона за помощ. Ако Джия не се беше върнала да го търси и не го беше закарала при д-р Харгус…

— Мисля, че сме квит — каза той.

Усети как тя поклати глава на рамото му.

— Не. Който и да е от улицата можеше да те открие и да те закара до някоя болница. Но да спаси Вики… ако беше дърводелец или чиновник, или дори ченге, какъвто и да е, но не и какъвто си всъщност… щеше да си е отишла. И затова се чувствам като голям хипократ, като ти казвам да окачиш на стената костюма на Майстор Джак.

— Хей, сега ме караш да се чувствам като Батман.

— Окей, не обичаш латексови костюми, но дълбоко вътре в себе си носиш точно такива, нали?

— Екшън герой? Джия, ти си един от малкото хора, които познавам и не е някакъв вид престъпник. Това е моята работа. Работа. Вземам пари срещу услугите си.

— За снощи не взе.

— И виж какво получих! Веднъж на вересия и изведнъж се превръщам в Батман. Или онзи добряк от телевизията — „Изравнителя“^[1]. Затова никога не правя нищо безплатно. Веднъж щом се разчуе, всички ще искат да си заложа задника за тях само защото имат нужда от мен.

Джия повдигна глава и се ухили.

— О, толкова си корав.

Джак сви рамене.

— Царица Парица.

— И се занимаваш с това само заради парите?

— Ако те имат кинти, аз имам време.

Усмивката й се разшири.

— И не влагаш лични чувства в работата си?

Джак се опита да не се усмихне на свой ред.

— Ако не си хладнокръвен, действаш като глупак.

Тя сложи длан върху синината на гръдта му.

— Още нещо остроумно и ще натисна лилавия бутон. Силно.

Той се опита да се преобърне, но тя го беше хванала здраво.

— Окей. Ако ти престанеш, и аз спирам.

— Става. Но си признай: влагаш лични чувства в работата си.

— Опитвам се да не го правя. Опасно е.

— Това искам да кажа. Влизаш в положението на всеки един от клиентите си.

— „Клиенти“, моля ти се. Адвокатите и счетоводителите имат клиенти. Аз имам купувачи.

— Добре. Купувачи. Искам да кажа, че не всеки, който има пари, може да дойде и да те наеме.

— Проверявам всеки един случай.

На Джак му ставаше все по-неудобно.

— Имам предвид, че трябва да усетя, че мога да свърша работата, иначе и двамата само си губим времето. Аз съм просто един малък бизнесмен, Джия.

Тя изсумтя и се обърна по гръб.

— Малък бизнесмен, без номер на социална осигуровка, има поне дузина фамилни имена и никога не плаща данъци.

— Плащам ДДС… понякога.

— Признай си, Джак, да бъдеш Майстора те зарежда с адреналин и си пристрастен към това.

Той не искаше да мисли за себе си по този начин, но може би беше така. Не можеше да отрече, че се чувстваше невероятно зареден, след като миналата нощ остави пред Центъра онази гадина, вързана за камиона с играчките. Преди да се прибере вкъщи, дори не беше усетил болка от изстрела.

— Може и да съм, а може би не. Но да кажем, че се оттегля — да окача костюма на Майстор Джак, както ти красноречиво се изрази — след това какво?

— Започваме един истински живот заедно.

Джак въздъхна. Да живеят заедно с Джия и Вики… Ето това си заслужаваше.

И, от друга страна, беше толкова странно. Докато беше на двайсет, никога не си беше представял, че ще се ожени или ще има официална връзка. Да бъде баща? Той? Друг път.

Докато срещата му с Джия и по-късно влюбването му във Вики не промениха всичко. Искаше ги наоколо, искаше той да е около тях, през цялото време.

Само да беше толкова просто.

— Да нямаш предвид да се оженим?

— Да, точно така. Какво лошо има в това?

— Нищо в церемонията. Определено не и в отговорността един към друг. Но да отида в някаква общинска сграда и да регистрирам някъде името си… — Разигра лек инфаркт. — Аааах!

— Ще използваш някоя от фалшивите си самоличности — ще изберем тази, която е в съзвучие с имената на нас двете — и това е всичко. Лесно е.

— Не може ли просто да живеем заедно? — попита Джак, въпреки че знаеше отговора.

Поне вече не бяха на темата за това с какво се занимава.

— Разбира се. Веднага щом Вики порасне, самата тя се е оженила, изнесла се е и живее самостоятелно. Дотогава майка й няма да заживее с гаджето си, дори това да е Джак — мъжът, когото и тя, и дъщеря й обичат толкова много.

Джия беше манхатънка и човек на изкуството от много години, но имаше и такива редки случаи, в които малкото селско момиченце от Айова излизаше на бял свят.

Което беше напълно нормално според Джак. Фермерското момиче беше част от чара й, от това, което беше тя.

Не в брака беше проблемът. Майстор Джак беше пречката да не може да се появи публично. Веднъж щом се нанесеше у Джия, или обратното, ставаше уязвим. При неговата професия се печелеха врагове. Опитваше се да не показва лицето си при повечето от своите случаи, но неминуемо се разкриваше в някаква степен. Не един и двама от хората, които му имаха зъб, можеха да го разпознаят. Последиците обикновено бяха неприятни. Но понеже живееше сам и беше толкова предпазлив да се показва на улицата с хора, за които го е грижа, тези типове трябваше да се занимават направо с него. Добре. Можеше да се справи с това. И го правеше. За повечето от тях никой не чуваше повече.

Но ако Джия и Вики бъдеха свързани с него, веднага се превръщаха в мишени.

Джак нямаше представа как би се справил с това.

Ако дори едната пострадаше заради него…

— Окей. Оттеглям се и се женим. Какво следва?

— Животът.

— Лесно ти е да го кажеш. Ще продължиш да правиш корици за книги и да рисуваш картини, ами аз? Какво ще върша в нормалния живот? Та аз нищо друго не знам.

Джия се изправи на лакът и му хвърли един от онези свои остри погледи.

— Защото никога не си опитвал нещо различно, Джак. Ти си умен, изобретателен, интелигентен мъж, със силно тяло. Можеш да правиш каквото решиш.

Но искам да правя същото, каквото и в момента, помисли си той.

— Ами откраднатите подаръци? Ако вече се бях отказал и бяхме женени, тогава какво щеше да сториш?

Игриво я сръчка.

— А? А? Какво щеше да направиш?

— Щях да те помоля да ги намериш и да ги върнеш.

Той се втренчи в нея. Без капка преструвка, без никакъв признак, че се шегува. Беше сериозна.

— Аз ли съм единственият в тази стая, който долавя някакво леко противоречие?

— Не — рече тя. — Аз съм егоист и си го признавам съвсем честно. Искам да бъдеш Майстор Джак единствено за мен.

Думите му избягаха. Какво можеше да отвърне?

Докато цареше тишина, един нисък, гърлен смях се чу от хола. Джак усети тръпки да побиват тялото на Джия.

— Господи, Джак. Чу ли това?

— Това е телевизорът. Дават стария ни приятел Дуайт.

Даваха „Дракула“ като част от течащия в момента филмов маратон с Дуайт Фрай. Джак можеше да си представи сцената в този момент, беше една от любимите му: корабът, с който превозват графа, е изхвърлен на брега и единственият оцелял е Ренфийлд, който гледа нагоре от дъното на килията си, очите му са изпълнени с лудост, смразяващият му смях минава през кораба.

— Страшничко е.

— Права си. Старият Дуайт свърши толкова добра работа с играта си като Ренфийлд, че за остатъка от кариерата му го вземаха за един и същ тип роли. Когато им потрябваше актьор, чийто колан не минаваше през всички дупки, викаха Дуайт Фрай.

Джия погледна към часовника.

— Господи, виж колко е часът. Искам да напазарувам малко за Коледа, преди да вземем Вики.

— Не мисля, че трябва да ходим до Уестчестър — каза той.

— Именно. Отиваме в „Шварц“.

Джак изсумтя.

— Престани да хленчиш.

Тя го целуна, претърколи се и стана от леглото.

— Ще си взема набързо душ, след което тръгваме.

Той я гледаше как пресича през стаята. Обичаше тази гледка — голотата й, малките, стегнати гърди, дългите крака, бледото окосмение около интимните й части, което доказваше, че е естествена блондинка.

Зачуди се как ли ще изглежда бременна. Прекрасна, предположи.

Странното е, че напоследък по-често мислеше за бебета. Откакто в петък я видя да държи онова пеленаче в СПИН центъра. Светлината в очите й… онзи грижовен поглед. Беше родена да бъде майка. Беше разбрал това от момента, в който ги съзря с Вики. На практика тя беше самотен родител, но на малката даваше повече, отколкото половин дузина родители, взети заедно.

Чу затварянето на вратата на банята и се заслуша в шумоленето, идващо отвътре, във водата, минаваща през тръбите, когато пусна душа.

Джак затвори очи и си представи как Джия държи друго дете… тяхното. Замечта се как остарява с нея, с дъщеря й и с един нов човек, получен от тяхното сливане. Тази мисъл накара да светне едно слънчице в него.

Но за да станеше това, трябваше да промени целия си живот.

Стана от леглото, отиде до стария дъбов дрешник и отвори най-долното чекмедже. Прерови всичките перуки, мустаци, очила, разширители за ноздри и всякакви други дегизировки, докато не откри цялата брада. Отвори ципа на опаковката й и я разгледа. Започваше да изглежда проскубана. Скоро трябваше да си вземе нова.

Доближи я до лицето си и погледна в огледалото.

Не изглеждаше перфектно, но малка промяна в начина, по който си сресваше косата — да я раздели по̀ към центъра — щеше да придаде на лицето му по-квадратен вид от принципно овалната му структура. Така щеше да скрие достатъчно от чертите си и никой нямаше да може да го познае.

Погледни се само, каза си наум. Трябва да се дегизираш, за да отидеш да напазаруваш за Коледа. Винаги се оглеждаш зад гърба си. Какъв живот е това?

Ако се оттеглеше от бизнеса, можеше сам да си пусне брада и да ходи, където си пожелае — с Джия под едната ръка и Вики под другата — и пет пари нямаше да дава дали някой ги е видял.

Да се оттегли…

Защо пък не? Може би вече беше време. Беше му се разминавало на косъм за десетина живота напред, но не се беше случило нищо, което да го осакати завинаги. Предпочиташе да си мисли, че това е заради вниманието му към най-дребните детайли, но може би си беше чист късмет. Какво щеше да прави — да чака, докато не се озовеше мъртъв или в инвалидна количка? Какъв беше смисълът да си играе с късмета?

Не бъди глупак, каза един глас в него. Откажи се, докато все още можеш.

Както обикновено, гласът беше прав.

Както обикновено, Джак нямаше да се вслуша в съвета му.

Поне не и засега.