Франсис Пол Уилсън
Завещанието (28)

1.

— Снощи вдигна 39,6 — каза Соренсън, докато влизаха в стаята на Хектор. — Но реагира добре на една доза тиленол и оттогава си е нормална.

Алиша погледна сестрата.

— Един пик? Само един?

Джийн Соренсън прегледа картона и провери графиката на температурата.

— Само един. В четири и двайсет.

Може да беше нищо. Можеше да е просто случайност. Надяваше се да е така.

Посочи към струпаните балони с хелий, вързани в ъгъла на леглото.

— Откъде се взеха?

— Пристигнаха вчера. Адресирани до „Хектор със супер лудата прическа в Педиатрията“. Плюшеното мече също. Но на картичката пишеше само, че са от приятел.

Алиша седна на леглото до Хектор, който стискаше едно ново мече, облечено като лекар.

Джак, помисли си тя с усмивка. Не си забравил.

Тя погали момчето по твърдата му коса.

— Хей, Хектор.

— Хей, д-р Алиф.

Той й се усмихна, но тя не хареса погледа в очите му. Нещо не беше наред. Усещаше го.

— Как върви, пич?

— Уъката осте ме боуи. Ти каза, це сте махнес игуата.

— Веднага щом мога. Обещавам.

Все още загледана в него, тя попита Соренсън:

— Как изглеждаше последната снимка на гърдите му?

— Продължава да се подобрява.

— Изследванията?

— Броят на кръвните телца също е в нормата.

Сухите числа показваха подобрение, но тя някак си не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Въпреки годините на водене на записки и уменията как да проследява медицинската история, как да извършва цялостен преглед, как да разбира страниците с изследвания понякога трябваше да ги загърби и да се довери на инстинкта си. Понякога се стигаше до това да погледне един пациент и да усети нещо неопределено, свързано със здравето му.

Тя прослуша белите дробове на детето, провери лимфните му възли, корема му. Всичко беше наред.

Притеснена, тя се усмихна на Хектор и пак го погали по главата.

— Дръж се, Хектор. Ще те изкараме оттук веднага щом може.

Алиша се изправи и се обърна към Соренсън.

— Направи му още една снимка на гърдите, още едно изследване на кръвните телца, на урина и кръв.

Тя забеляза въпросителния поглед на лицето на сестрата.

— Надявам се да греша — каза тя тихо. — Но имам чувството, че го изпускаме.