Франсис Пол Уилсън
Завещанието (50)

4.

Телефонът иззвъня, когато Алиша се приготвяше да си тръгва. Реймънд вече го нямаше и тя вдигна.

— Обажда се детектив Матюс. Ти ли си, Алиша?

— Да — каза тя възможно най-лъчезарно. — Как си?

По дяволите, още лоши новини.

Беше получила още едно обаждане от адвоката на болницата сутринта, който я питаше дали не е премислила относно обвиненията срещу Флойд Стивънс в насилие над дете. Сега пък какво?

— Аз съм добре. Ами, причината, поради която ти се обаждам, е, че може би имам добри новини за теб.

— За Стивънс.

— За самия него.

— Признава се за виновен?

— Не, но почти толкова добри. Искам да ти разкажа всичко на вечеря.

Тя усети как космите на врата й настръхнаха.

— Уил… ако става въпрос за обвиненията, които повдигнах срещу него, не мислиш ли…

— Не нещо пряко свързано с твоите обвинения. Ако настояваш, ще ти кажа сега, но ако нямаш други планове, предпочитам да го направя на една ранна вечеря. Обещавам, че няма да останеш разочарована.

Алиша се двоумеше. Първо обяд, после вечеря, а после… какво?

Нямам време за това.

Но ако беше проверявал Стивънс в работното си време и бе открил нещо, което да помогне, как можеше да му откаже?

— Добре тогава — каза тя. — Нека бъде вечеря. Къде и кога?

Той я попита дали харесва италианска кухня. Когато му отвърна, че я харесва, й даде адрес на една тратория на Седмо авеню, на около десет пресечки от Центъра. Щеше да стигне там след трийсет минути.

Добри новини, беше казал. Надяваше се да са такива. Със сигурност щяха да й дойдат добре.