Франсис Пол Уилсън
Завещанието (76)

7.

— „Тази къща държи ключа към всичко това, което искате да постигнете“ — каза Джак и показа ключа на Алиша. — Може това да е ключът. Някога виждала ли си го преди?

Все още беше коленичила на пода, недалеч от мястото, където я беше оставил. Тя погледна ключа, но не го взе.

— Не. Къде го намери?

— Скрит в гардероба на баща ти. Имаш ли представа с коя банка е работил?

Тя поклати глава.

— Нямам идея. — Тя му показа долната част на количката играчка. — Виж какво намерих. Смених колелото.

Тя шегуваше ли се? Какво мислеше, че прави, като си играе с някаква количка?

— Страхотно. Виж, трябва да…

— И все още работи — каза тя. — Гледай.

Тя щракна едно малко ключе и колелцата започнаха да се въртят. Остави количката на земята, тя преодоля дъските и се заби в стената. Така и остана, с нос в стената, а колелата продължаваха да се въртят.

— Ще я вземем с нас — каза Джак.

Той се притесняваше за двамата бабаити, които дремеха в колата отпред. Вече можеха да се разбуждат.

— Ще можеш да си играеш с нея цяла нощ.

— Не се дръж така снизходително, Джак. Може да съм малко напрегната и нервна, но не съм си изгубила ума. Все още мога да мисля. — Тя пропълзя до играчката, взе я и се върна на същото място. — Тази играчка не трябва да е тук. Онзи човек никога не си е играл с играчки, а тя е тотално не на място в моята стая. Ето защо потърсих и останалата част. И мисля, че ще остана доволна, че го направих. Гледай.

Тя остави отново количката, този път с гръб към стената. Веднага щом колелцата се докоснаха до пода, тя се завъртя на сто и осемдесет градуса, тръгна към стената и заби нос на около сантиметър от същото място, където беше преди малко.

Джак тъкмо щеше да й каже, че нямат време да си играят, независимо дали играчката беше на място в стаята й или не, но нещо в постоянството на количката в удрянето в стената го накара да се замисли.

— Това е седмият — не, осмият път, в който се удря в стената — каза тя. — Без значение накъде сочи, като я пусна, осем от осем пъти това е мястото, където отива.

— Без майтап?

Джак се наведе, взе я и я обърна. Нищо особено: количка с дистанционно управление, разглобена до металната си ходова част, с четири колела, моторче, механизъм за управление, място за батерии и антена.

Колелата все още се въртяха, така че той я остави и я насочи към Алиша. Тя се обърна и пак свърши в стената.

— Това е девет от девет — каза тя.

Джак вече беше заинтригуван.

— Къде е останалата част?

— Ето. — Тя му подаде черната пластмасова каросерия.

— Не — каза той. — Къде е дистанционното, малката кутия, която я управлява?

— Не съм намирала нищо подобно.

Джак огледа каросерийката. Явно някой я е откъснал от шасито, за да види дали нещо не е било скрито вътре. Той щракна обратно двете части.

— Прилича повече на джип, отколкото на кола — каза Алиша.

Джак забеляза логото на задната врата.

— Пише „Практична спортна кола“, както са по-известни. Но това тук наистина е готин джип. Това е ленд роувър.

— Това е какво?

Джак вдигна поглед и видя Алиша на крака, загледана с широко отворени очи в количката.

— Ленд роувър. Британски са и…

— Завещанието — каза тя. — Там се споменава за роувър^[1] — два пъти… в шантавите цитати от стихотворенията. — Тя щракна с пръсти и погледна към тавана. — Как точно бяха. „Клейтън лежи неподвижно, но кръвта е скитник“, беше едното. А другото… другото беше „Тръгни, честни скитнико, но какво дириш ти?“.

Джак усети възбуда, когато в ума му се наредиха няколко парчета от пъзела. Може би „ключът, който сочи пътя“ въобще не е ключ. Може би беше нещо, което просто сочеше пътя.

Отново остави играчката на пода и я изгледа как прави номера си, озовавайки се на същото място на стената.

Този малък роувър със сигурност сочеше пътя към нещо.

— Какво търсиш наистина? — каза той. — Изчакай тук.

Джак изтича обратно до спалнята и взе тежкия чук и един от лостовете. За момент си помисли дали да не пробие дупка в шперплата, закован на прозореца, за да хвърли един поглед на колата долу, но реши, че е по-добре да не го прави. Шумотевицата можеше да привлече прекалено много внимание.

— Какво ще правиш? — попита Алиша, когато се върна в стаята.

— Нещо в тази стена привлича нашия приятел. Дръж го, докато разбера какво е.

Той повдигна чука и замахна към стената.