Франсис Пол Уилсън
Завещанието (20)

5.

Джак седна до предния прозорец на втория етаж на „Пинки Драйв-ин“, за да наблюдава директно Седмо авеню долу. Докато отпиваше от бутилката своя прасковен студен чай „Снапъл“, от колоните, инсталирани между тасовете на стената, се чуваше „Джингъл Бел Рок“.

Каква тълпа беше само. Хора, които пазаруваха за Коледа, училищни групи на екскурзия, родители, заедно с увитите си в дебели дрехи деца, които се клатушкаха след тях като патенца, всички те — вливащи се във вече претъпканите улици от станция „Пен“ към магазините на „Мейсис“, „Шварц“, „Уорнър“ и „Дисни“ и към коледното шоу в „Рейдио Сити Мюзик Хол“. А беше едва понеделник. Изчакай само до сряда — ден за матине^[1].

Тълпите с пълна сила изкарваха на улиците типовете с брошури, стоящи като вкаменелости, облицовани в пухенки, които подаваха шарени листовки, предлагащи всичко — от „Долар намаление за пържено пиле специалитет“, през „Специална разпродажба на залежали стоки“, до „Момичета на живо — ГОЛИ! ГОЛИ! ГОЛИ!“.

На ъгъла от другата страна на кръстовището можеше да види как няколко работници монтират огромен снежен човек над голямата козирка на Медисън Скуеър Гардън.

Коледно време в Голямата ябълка…

Изведнъж забеляза един тип, от чието яке стърчеше розов карамфил. Вгледа се по-добре, за да види дали нямаше някой с него.

Не. Явно Хорхе беше дошъл сам, както му беше казано.

Джак отиде до стълбите и огледа първия етаж. Обедната тълпа още не беше дошла. Не видя никого, който да изглежда, че е с мъжа — няма правила срещу това подкреплението ти да дойде преди теб на среща — затова се надвеси през парапета и му свирна.

— Хорхе — извика. — С карамфила. Купи нещо и после… — посочи с палец нагоре по стълбите.

Хорхе кимна.

След няколко минути се качи горе, забеляза Джак, отиде при него и му подаде ръка.

— Г-н Джак? — попита той със силен акцент. Носеше дебела риза, която смесваше черно, жълто и оранжево в странна шарка; хромирана верига висеше надолу и назад от едното ухо на черните му дънки към портфейла и ключодържателя. Устните и носът му бяха дебели, а бузите силно набраздени. Приличаше на един по-натежал Нориега, но без зловещото мазно изражение. — Благодаря, че се срещнахте с мен.

— Заповядай в офиса ми — каза Джак, докато се ръкуваха.

Преди се срещаше с всичките си потенциални клиенти в бара на Хулио. Все още беше най-предпочитаното от него място за първа среща. Собственикът беше много добър в това да преценява хората и потупваше всеки човек по такъв начин, че никой не разбираше, че го претърсват. Но после Джак започна да се притеснява, че е почнал да се обвързва с мястото, а това означаваше неприятности за него и за Хулио.

Затова започна да сменя мястото на „офиса“ си. „Пинки Драйв-ин“ беше ново. Някак си му допадаше идеята заведение без паркинг и без алея за коли да се нарича драйв-ин. Допадаше му ретро привкусът, който даваха тюркоазенобелите плочки и розовите неонови надписи в залата за обслужване на клиенти долу и тасовете — не нови и лъскави, а стари и смачкани пътни ветерани, заковани тук на втория етаж, където беше салонът с масите. Харесваше погледа от високо към улицата и аварийния изход зад гърба си, който водеше към стълбище за първия етаж.

Освен това беше и лесно откриваемо: отиди на ъгъла на Седмо и Трийсет и трета и се огледай за място с огромен неонов кадилак над входа.

Хорхе остави на масата голям „Пинки бургер“ и бира „Будвайзер“, докато заемаше мястото си.

— Да поговорим — започна Джак. — Знам най-важното, но искам да разбера повече детайли, за да преценя дали работата я бива.

По думите на Хорхе той беше дошъл от Еквадор и тук имаше малък бизнес за поддръжка на офиси. Не нещо голямо — само два екипа от по трима, които нощем чистеха кабинетите, а самият той беше в единия. Тежка, изморителна, но все пак работа. Обаче имаше проблем: един скапан клиент на име Рамирез.

— И това, което ме побърква — каза Хорхе, — е, че той е брат.

— Твой брат?

— Със сигурност не, искам да кажа — брат от Еквадор. Каза, че ми дава работата, защото идва от същата държава. Каза, че е селянин, дошъл да прави добро, и иска да ми помогне, на брат селянин, да стане богат като него. — Отпи от бирата си и удари по масата. — Пълни глупости! Единствената причина да наеме мен и мо’йте хора е, че знае, че може да ни измами.

— Каза ми, че ти дължи шест бона.

— Точно така. И никога нямаше да оставя копелето да задлъжнее толкова. Но продължава да ми казва, че бизнесът не върви, че собствените му клиенти не му плащат, но в края на годината очаква голям договор и тогава ще покрие всичко с лихви. И защото е от Еквадор, брат селянин — изплю думата, — му вярвам и продължавам да се връщам с момчетата нощ след нощ, седмица след седмица.

Още една глътка, още един удар по масата.

— Още лъжи! Никога не е мислил да ми плаща. Никога!

— Ето тук почвам да губя връзката — каза му Джак. — Сигурно имаш някакъв подписан договор с него.

Хорхе кимна.

— Да, всеки път правя един.

— Но ми казваш, че си пробвал всякакви законни начини да си върнеш дължимото. Мисля си, че ако имаш договор…

— Не мога — каза и поклати глава.

— Защо не?

— Екипът ми. Двама от тях са братовчеди на жена ми. — Погледът му се зарея наоколо. — Те не са, хм, легални.

— И този тип Рамирез го знае?

— От самото начало.

— Аха.

Джак се облегна назад и отпи от своя „Снапъл“.

— Играта загрубява.

— А?

— Нищо. Та как стоят нещата между вас двамата?

— Накрая му казах, че не мога да продължавам да работя за него без някакво заплащане. Пак ми разказа историята за големия договор и когато му казах, че досега е трябвало да стане, той побесня. Пак говорим същите неща, но този път аз не склонявам. Нямаше да си тръгна с празни ръце, както всеки друг път.

— И той какво направи?

— Уволни ме.

Джак не можеше да не се усмихне.

— Той уволни теб? Има кураж.

Хорхе оголи зъби.

— Става и по-лошо. Казва, че не мога да си върша работата. Аз! Нека ви кажа, г-н Джак, работата ми е de primera^[2].

Джак му повярва. Можеше да види огромната гордост в очите му. Човекът се опитваше да изгради нещо повече от бизнес — репутация… живот. Усещаше гнева му, а и още нещо: болка. Беше измамен от човек, на когото е имал доверие.

— Хорхе — каза му той, — мисля, че си прав. Мисля, че приятелчето ни Рамирез е искал да те измами от самото начало. И съм сигурен, че докато си говорим с теб, търси да наеме друга такава фирма за поддръжка.

— Да. Няма да се учудя. Би откраднал и от умиращ човек. Но какво да правя сега?

— Ами, ти и братовчед ти можете да отидете и да му строшите краката.

Хорхе се усмихна.

— Мислил съм за това. Дори си говорихме да го убием. Но не сме такива хора.

— Другото, което можете да направите, са щети за 6000 долара.

— Да, но предпочитам да си получа парите. Сладкият вкус на отмъщението няма да плати сметките ми. И се опитвам да избягам от проблеми с полицията. Истината е там, г-н Джак, че повече ми трябват парите, отколкото да му го върна. Искам си своето. Ще ми помогнете ли?

Джак се облегна замислен. Човекът срещу него беше от този тип клиенти, които го държаха в бизнеса — с истински проблеми и без място, където да отиде за помощ. Но точно сега нямаше представа как би му помогнал.

— Ще го направя, ако мога. Но трябва да разбера нещо повече за Рамирез. Кажи ми всичко, което знаеш за него. Всичко, което си научил през месеците, които си работил там.

Докато Хорхе разказваше, планът бавно придобиваше вид…