Франсис Пол Уилсън
Завещанието (6)

4.

Джак се разходи до Амстердам авеню. След временния застой в края на 80-те и началото на 90-те новото строителство отново набираше скорост в Горен Уест Сайд. Ремонтирани къщи от кафяв пясъчник, съвременни жилищни сгради и разбира се, нови места за хранене. Само след няколко часа улиците и множеството нови ресторанти, тратории и бистра щяха да бъдат залети от юпита и млади кариеристи, излезли за своята петъчна вечер, с която отбелязваха началото на почивните дни, посветени на пазаруването.

Поотделно Джак нямаше нищо против тях. Разбира се, те можеха да са съвсем празноглави и затова да заемат първо място на арената на консуматорското общество и на непрестанния стремеж да се следва последната мода, а и като цяло те по-скоро изсмукваха цвета от кварталите, в които нахлуваха. Но не бяха зли. Поне повечето от тях не бяха.

Джак погледна часовника си. Почти три часът. Тъкмо навреме за следобедната закуска на Ейб. Той се отби в „Ъгъла на Ник“, семеен магазин за хранителни стоки — чезнещ вид по тези места — и взе нещо за хапване.

Следващото място, на което отиде, беше „Спортни стоки Ъшър“. Желязната решетка беше дръпната и откриваше зацапаните прозорци. Зад тях бяха наредени спортни плакати, прашни футболни топки, топки за тенис, ракети, баскетболни кошове, шахматни дъски, ролкови кънки и други всевъзможни неща, струпани в слънчевото място на витрината, с които можеш да си прекараш добре.

Вътре не беше по-подредено. От тавана висяха велосипеди, тук бяха стоварени лежанки, екипировка за гмуркане там, с тесни пътеки покрай претрупаните полици. ESPN се среща с „Туистър“.

Когато Джак влезе, Ейб Гросман тъкмо приключваше с един клиент. По-точно клиентът приключваше с него.

Възрастта на Ейб можеше да се отнесе към по-далечния край на петдесетте, а теглото му стигаше почти една осма от тона. Носеше си униформата — черни панталони и риза с къс ръкав. Вместо, както обикновено, кръгло и весело, придобиващо още по-кръгла форма от отдръпващата се сива коса към средата на главата му, лицето му беше намръщено.

— Кукички? — говореше Ейб. — Какво искате да правите с кукички? Представяте ли си колко я боли рибата, когато ги захапе? И тези шипове. Ау! Трябва да ги откъснете, за да ги извадите. Такова нараняване на нежната устна тъкан. Някой път забийте кукичка за риболов в собствения си език и вижте дали ще ви хареса.

Клиентът, със светла коса, на тридесет и нещо, облечен в избеляло яке, зяпаше Ейб учудено. Направи неуспешен опит да каже нещо, после пак пробва.

— Шегувате се, нали?

Огромният продавач се наведе през тезгяха — поне доколкото немалкият му търбух позволяваше — и заговори с бащински тон.

— Това е въпрос на етика. Да използваш кукичка със стръв или едно от онези малки мигащи въртящи се е примамка за рибата. Помислете малко — надявате на една кука нещо, което прилича на храна, на нещо, от което преживяваш. Идва една рибка, помисля си, че е намерила обяд, и прас! Хванала се е на въдицата и е изтеглена от водата. Това честно ли е? Гордеете ли се с подобно нещо?

Той се изправи и фиксира мъжа пред себе си с тъмните си кафяви очи.

— И аз трябва да стана част от този така наречен спорт, изпълнен с лъжи и измами? Не. Не мога.

— Вие сте сериозен! — рече човекът, докато отстъпваше назад. — Наистина говорите сериозно!

— Да не би да ви приличам на шегаджия? — попита Ейб. — Това място да не ви напомня за „Импров“^[1]? Не. Аз продавам спортни стоки. Спортни. Това означава нещо за мен. Мрежата е спортна. Чакате рибата да мине и се опитвате да я извадите. По-бързият печели. Това е спорт. Мрежа ще ви продам, но кукички? Тцъ. Няма да ги получите от мен.

Мъжът се обърна и се запъти към вратата.

— Махнете се, докато можете — рече той, като минаваше забързано покрай Джак. — Този е абсолютна откачалка!

— Наистина ли? — попита Джак. — Какво ви кара да мислите така?

След като вратата се тресна, Джак пристъпи към тезгяха. Ейб се беше изпружил върху високия си стол, приличаше на жаба. Това бе обичайната му поза през по-голямата част от работния ден. Беше сложил ръце на разкрачените си бедра — същински Хъмпти-Дъмпти на средна възраст.

Джак остави подаръка пред себе си.

— Шоколадови сладки с орехи? — попита Ейб, като скочи от стола си. — Джак, не трябваше.

— Предположих, че по това време стомахът ти вече се бунтува.

— Не, но наистина не трябваше. На диета съм, нали знаеш.

— Да, но те са без мазнини.

Ейб пипна жълтата лепенка, на която пишеше точно това.

— Такива са. — Той се усмихна. — Ами, тогава може би само трохичка.

Късите му дебели пръсти бяха учудващо ловки, докато отваряха кутията. Отнякъде се появи нож и отряза огромна порция, която влезе директно в устата му.

— Ммм — въздъхна той, като затвори очи и преглътна. — Кой би повярвал, че това е без мазнини? Жалко, че не е и без калории.

Протегна ножа към Джак.

— Ти искаш ли?

— Не, не. Обядвах късно.

— Трябва да ги опиташ. Толкова храна ми носиш, а веднъж не съм те видял да ядеш.

— Това е, защото я нося на теб. Наслаждавай й се.

Ейб направи точно това с още едно голямо парче.

— Къде е Парабелум^[2]? — попита Джак.

Ейб му отговори с пълна уста.

— Спи.

По някаква причина Джак все още не можеше да проумее как Ейб беше купил малкото папагалче, към което се отнасяше като със син.

— И без това не обича шоколад — рече той, докато бършеше ръцете в блузата си. Кафяви лекета се сливаха с много подобни на тях жълти петна, които изглежда бяха от горчица. — Хей. Искаш ли да видиш какво е силна воля? Гледай.

Той затвори капака на кутията и я бутна встрани.

— Впечатлен съм — заяви Джак. — За пръв път те виждам да го правиш.

— За нула време ще стана слаб като теб.

Видя една троха на тезгяха и я метна в устата си, след което погледна нещастно към кутията с курабийките.

— О, да. За нула време.

Тогава с нещо, за което Джак разбираше, че е почти непосилна проява на воля, Ейб се отдръпна от тезгяха и сви рамене:

— Е?

— Трябват ми някои неща.

— Да вървим.

Той заключи входната врата, обърна надписа „НА ОБЯД СЪМ“ към улицата, мина по пътеките, широки точно толкова, колкото да се промъкне през тях, и се запъти към задната част на магазина. Джак го последва в един голям килер и оттам слязоха по стълбите към мазето. Неоновият надпис, който стоеше над каменните стъпала, примигваше, но така и не светваше.

— Този надпис тук не е наред, Ейб.

— Знам, но е прекалено голяма занимавка да го оправя.

Той щракна ключа и освети малкия оръжеен склад. Ейб се движеше покрай стоката си, оправяше пистолетите и пушките си по щандовете, слагаше на място кутиите с муниции. Всичко бе идеално подредено, рязко контрастиращо с обстановката на горния етаж.

— Зареждаш или нещо ново?

— Ново — каза Джак. — Трябват ми чифт тежки ръкавици.

— Какво, да не изгуби последните, които ти продадох?

— Не, но ми трябват бели.

Ейб сбръчка вежди.

— Бели? Не съм чувал за подобно нещо. Черни, то е ясно. Обаче бели?

— Виж дали не можеш да ми намериш.

— Да ходя да питам за бели кожени ръкавици с по половин кило олово на кокалчетата? Може би искаш и да са дамски размер?

— Не, за мен са. Да си отиват с официално облекло.

Продавачът въздъхна.

— И за кога трябва да ти ги намеря?

— Ако можеш, до довечера, утре сутрин най-късно. И се ослушвай дали някой не иска да продаде куп детски коледни подаръци… евтино… Вече опаковани най-вероятно. Казах и на Хулио. Ако чуеш за нещо такова, кажи на този тип, че познаваш купувач. Някой, който ще вземе всичката стока.

Ейб не успя да сдържи любопитството си.

— В какво точно си се замесил този път?

— Нещо, в което сигурно не трябваше. Но за да го направя както трябва, изглежда ще се наложи да направя нещо глупаво.

Ейб го беше зяпнал и Джак знаеше, че иска да разбере точно колко глупаво. Но нямаше да попита, защото така или иначе щеше да му разкаже всичко, след като приключи с работата.

Джак се огледа и погледът му се спря върху нещо, което висеше в ъгъла. И това му даде една идея.

— Знаеш ли какво? Може би ще ми трябва още нещо…