Франсис Пол Уилсън
Завещанието (114)

6.

Томи момчето ми, каза си наум Джак, когато видя малкия трийсет и два милиметров, ти си истински загубеняк, но те обичам.

Погледите на всички — на Алиша, Кемел, Бейкър и на неговите хора — бяха насочени към Томас.

Почти всички…

Джак погледна към Йошио и видя, че и той гледа към него. Бързо повдигане на едната вежда беше сигнал за Джак, че и той разбираше: това може би беше техният шанс… единственият, който щеше да им се отвори.

— Няма нужда от това, Томас — рече Кемел.

— Да — каза му Бейкър. — Остави това, преди да си се наранил… или някой не те нарани.

Джак беше научил от разговорите между техните похитители, че хората на Бейкър бяха Кени — червенокосият, и Барлоу — този с тъмната коса и големия нос.

— Не — отвърна Томас.

Гласът му трепереше толкова, колкото и малкото дуло, но то все пак си оставаше насочено към Арабина, който беше само на метър и половина от него. Джак се съмняваше, че дори и Томас би пропуснал от такова разстояние.

— Мисля, че има голяма нужда. Предполагах, че може да получа куршум между очите веднъж щом откриехме това чудо. Но няма да стане.

Джак приплъзна левия си крак няколко сантиметра към вратата. Тогава, като изглеждаше, сякаш просто премества центъра на тежестта си, той се наведе и придърпа и десния. Преди да излезе тази сутрин, беше скрил един деветмилиметров токарев под предната седалка на тауруса. Ако успееше да излезе оттук жив, имаше шанс да се добере до колата. И след това нещата щяха да изглеждат по съвсем различен начин.

— Не бъди глупав, Томас — рече Кемел, като държеше дланите си напред, сякаш просеше милостиня. — Никой не мисли това. Ще ти бъде платено точно както ти обещахме.

Още малко наляво… още едно преместване на тежестта…

— Много си прав, че ще стане така. Това тук е мое, не твое. Мое. И аз го заслужавам. Така че аз ще диктувам условията.

— Ние си имаме условия — каза Кемел.

— Нова сделка — рече Томас. — Това е моя територия и аз определям правилата. Но първо… — Той облиза устни. — Първо искам всички оръжия на земята.

Още едно приплъзване… Джак беше по-близо до вратата… още метър и нещо и можеше да рискува да побегне. Видя Йошио да му кима едва забележимо, сякаш искаше да му каже „Кажи кога, за да мога да действам заедно с теб“.

— Забрави — каза Бейкър, сякаш тези думи оставяха лош вкус в устата му. Беше като навита пружина, готова да изхвръкне, с насочено дуло към Томас.

Той от своя страна пристъпи към Арабина.

— Ако не го направиш, ще надупча дебелия ти бонус.

— И когато свършиш с него, какво си мислиш, че ще се случи с теб?

Джак имаше усещането, че може би Бейкър беше решил да поеме ръководството. Може и да не знаеше за какво служи всичко това, но сигурно се беше досетил, че устройството, заемащо по-голямата част от площта в тази стая, беше наистина много ценно за някого.

— Кажи им — каза Томас към Кемел. — Ти си този, който им плаща. Кажи им да хвърлят оръжията си и да легнат на пода.

Кемел се обърна към Бейкър.

— Може би трябва…

— Заеби това — каза Бейкър и застреля Томас.

Гърмежът послужи като стартов сигнал за Джак — той се втурна напред. Докато тичаше, видя как нещо червено се разпръсква от изходната рана в гърба на Томас и чу Алиша да извиква. Тогава последва друг изстрел, по-тих от първия. Беше от малкия трийсет и два милиметров. Кемел изръмжа и се хвана за корема. Томас и Арабина паднаха почти едновременно на пода.

Джак се гмурна встрани от този, когото наричаха Кени, и грабна неговия „Тек-9“, преди да го е хванал на мушка. Един бърз откос от щурмовия пистолет мина през покрива, докато Джак се опитваше да го откъсне от него, но като добър войник наемникът беше увил стремето около ръката си и не можеше да се освободи. Джак трябваше да се примири и да го свали с един лакът в лицето.

Тогава, вече навън, той рязко сви вляво и се затича право надолу по склона към дърветата. Пътеката към колата се намираше вдясно от него, през поляната, но цялото това открито пространство го превръщаше в лесна мишена. Дърветата бяха по-близо от тази страна. Щяха да го прикриват, докато си проправя път към тауруса.

Над главата му облаците се бяха скупчили и затъмняваха следобедното небе. Сети се, че това е един от най-кратките дни в годината. Светлината бързо изчезваше. А това можеше само да му бъде от полза.

Още изстрели зад него и още един крясък от Алиша. Рискува да извърне глава над едното си рамо и видя Йошио да изскача през вратата и да се втурва с всички сили напред — ръцете и краката му бясно се набираха, докато тичаше към Джак. Празните му ръце показваха, че и той бе имал същия късмет, колкото и Джак, в опита си да вземе нечие оръжие.

Тогава Майстора стигна до дърветата и се наложи да забави ход заради храсталака и клоните. Остави един петнайсетсантиметров дъбов дънер между себе си и колибата и спря. Клекна в храстите и погледна назад. Йошио почти беше стигнал дърветата надолу по склона — мъжът беше много бърз, когато наемникът на име Барлоу се показа през вратата и откри огън.

— Давай — прошепна Джак, когато Йошио започна да свива ту наляво, ту надясно. — Давай!

И тогава японецът изпусна един кратък, остър вик и падна. Държеше се за бедрото. Но все пак продължаваше да пълзи към гората. Бейкър и Кени се присъединиха към Барлоу, когато той настигна Йошио и стъпи с крак върху гърба му, притискайки го към земята.

Джак наблюдаваше как Бейкър дава някакви команди. Барлоу и Кени се разделиха — единият надясно, другият наляво.

Добър ход, помисли си Джак. Тези типове бяха опитни. От посоката, в която беше тръгнал, червенокосият щеше да пресече пътя на Джак към колата, а другият щеше да направи кръг зад него и да го хване.

Джак не помръдна, като гледаше как Бейкър стои над Йошио. Видя го да казва нещо на коленичилия мъж, после доближи дулото на пистолета си на сантиметър от тила на японеца.

Джак едва се сдържа да не извика, да се втурне към тях — беше прекалено далеч, за да успее да направи нещо. Чу деветмилиметрово щрак и видя тялото на Йошио да се сгърчва и после да остава неподвижно.

Затвори очи и преглътна, после пое дълбоко дъх и ги отвори. Трупът на японеца лежеше с лице към земята там, където беше паднал, а Бейкър се връщаше обратно в хижата като градинар, който току-що беше извадил досаден бурен и го беше захвърлил на поляната.

Джак донякъде харесваше Йошио, макар и да бяха разговаряли само онзи път в колата. Беше се породила някаква близост; мислеше, че и двамата я бяха усетили. Но японецът не бе невинен наблюдател. Той самият беше убиец. И знаеше какви са рисковете.

И все пак… начинът, по който Бейкър се беше насладил на изстрела в главата…

Добре, каза си Джак. Сега знаем какви са правилата на играта.

И доколкото беше разбрал от коментарите на Бейкър там, в колибата, куршум в черепа можеше да е благословия в сравнение с това, което искаха да му сторят наемниците, ако го спипаха.

Мисълта да бъде заловен бе като буца от тези студени и мокри листа между лопатките му. Достатъчно лошо би било да бъде преследван от двама добре въоръжени гадняри където и да било, но тук, в гората… беше възможно най-далече от неговата позната територия, където можеше да се стигне. Какво знаеше той за дивата природа? Дори не е бил начинаещ скаут.

Имаше едно нещо, което знаеше: трябваше да мърда.

Вдясно от себе си чу Барлоу да си проправя път през клонака. При целия този шум Джак усещаше презрението: имам готин щурмови пистолет с трийсет и два патрона в пълнителя, а смотанякът, когото гоня, няма нищо. Защо да си правя труда да се прокрадвам тихо? Ще вдигна възможно най-много шум, за да го изкарам като фазан. Тогава ще го покося и ще довлека трупа му обратно в хижата.

Оставайки ниско, Джак се възползва от шума и сам започна да си проправя път през храстите, отдалечавайки се, но под ъгъл, като мислеше, че неговият път и този на Баролу ще се пресекат. Съжаляваше, че не е лято или поне пролет — с всичката онази зеленина би било детска игра да се скрие, докато се мръкне, което би изравнило малко шансовете. Поне пуловерът му да беше по-кафяв, но светлосините му дънки не бяха точно в тон със земята. При положение че всичко беше толкова голо, рано или късно — по-скоро рано — щяха да го забележат.

Кракът му се оплете в бръшлян, той се строполи и попадна на тясна пътечка през храсталака. Гледаше отблизо утъпканата й повърхност и следите от копита. Джак не разбираше абсолютно нищо от лов, но можеше да се обзаложи, че това е някаква пътечка на елени. Освободи крака си — тук навсякъде беше пълно с дългите стебла на бръшляна — и се изправи. Изглежда пътечката беше общо взето в същата посока, в която искаше да отиде и той, затова тръгна по нея.

Това му позволи да се движи по-бързо. Често поспираше, за да долови откъде идва Барлоу, и предположи, че и наемникът щеше да прекоси пътеката скоро. Дали щеше да устои на желанието да тръгне по по-проходимия път? Джак се съмняваше.

Което означаваше, че трябва да го причака някъде наоколо.