Франсис Пол Уилсън
Завещанието (122)

14.

Алиша подскочи при звука от изстрела. Погледна нагоре и видя Джак да куцука към нея през поляната. Изглеждаше изтощен. Човекът, който я беше докарал дотук, сега се беше превърнал в някой друг — някой толкова студен и безпощаден, колкото и мъжете, които беше убил. Когато го превързваше преди малко, беше усетила истинския Джак да се връща… но бавно.

— Какво стана? — извика тя. — Добре ли си?

Той кимна.

— Просто някой, който си глътна вечното обезболяващо.

Този някой можеше да е само Арабина. Господи, как беше издържал толкова дълго време?

— Готова ли си да тръгваме? — попита Джак. — Ще те откарам.

Алиша поклати глава.

— Ти тръгвай. Ще остана известно време.

— Снегът натрупва. Може и да не можеш да тръгнеш по-късно.

— Няма проблем. Вътре е топло. И имам много неща, върху които да размишлявам.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре — каза той, като сви рамене. — Ще ти оставя единия от мобилните телефони. Кликни ми, когато се върнеш, и аз ще ти се обадя.

— Непременно.

Той се обърна, за да си тръгне, и после отново се извърна към нея.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Сто процента — отвърна тя и една уверена усмивка се изписа върху лицето й. — Просто сега имам нужда да остана сама.

— Да, това определено е едно от нещата, които можеш да направиш тук. Пази се, Алиша. — Той й махна и се обърна. — И, хей… Весела Коледа.

— Весела Коледа и на теб, Джак.

Весела Коледа… напълно беше забравила за Коледа. Само след три дни…

Гледаше как Джак изчезва в снежния здрач, после се прибра обратно в хижата и затвори вратата.

От момента, в който беше приключило всичко, знаеше, че щеше да остане тук известно време. Затова, докато Джак местеше труповете, тя се постара възможно най-добре да изчисти кръвта от пода. Накрая беше издърпала чергата изпод масичката и я беше метнала върху петната.

Пристъпи към бучащия трансформатор предавател и се вгледа в лъча почти твърда ярка светлина.

Технология, която ще промени света… и ще направи Роналд Клейтън почитана личност… един от великите мъже на историята… човека на века… човека на хилядолетието…

Но Роналд Клейтън не беше велик човек… дори не беше обикновен човек… беше чудовище, което очерняше всеки живот, до който се докоснеше.

И мисълта да му се издигат паметници…

Искаше й се да повърне.

И все пак какво право имаше тя да държи скрито от света такова чудо?

Никакво. Тя беше просто един човек, а имаше милиарди, които щяха да извлекат полза.

Можеше да усети конците… как я дърпат… манипулират я като кукла. И тя знаеше името на кукловода.

Да… имаше много неща, върху които да размишлява.