Франсис Пол Уилсън
Завещанието (84)

15.

— Защо ги отвори? — попита Алиша, когато Джак дръпна връвчицата, за да затвори щорите.

— Исках да са сигурни, че сме тук. — Той се отдръпна от прозореца и поклати глава. — Носят щурмови пистолети. Явно искат да причинят сериозна болка.

Вътрешностите на Алиша се вързаха в болезнен възел. Мъже с пистолети… които я търсеха… как въобще се беше забъркала в това?

— Искаш да кажеш, че ще ни убият? — каза тя.

— Общо взето „Тек-9“ става само за това — отвърна Джак. — Унищожение от близко разстояние. — Леко й се усмихна. — Но не и теб. Да те убият, е последното нещо, което искат.

Алиша забеляза, че беше оставил очевидното недоизказано: да убият Джак беше първото нещо, което искаха.

Уил Матюс, къде си, когато ми трябваш?

— Обади се в полицията — каза тя, изведнъж обезумяла. Не искаше Джак да се присъедини към останалите трима души, които беше забъркала в това. — Може би ако знаят, че полицията идва насам…

— Онзи тип, който се качи на стълба, се погрижи за това. Дори и да не беше, полицаите нямаше да успеят да дойдат достатъчно бързо. А дори и да можеха, ние нямаше да им се обадим.

Той пресече всекидневната и влезе в малката трапезария. Алиша го последва.

— Виж, Джак. Знам, че имаш нещо против полицаите, но има десетина въоръжени мъже…

— Осем — каза той, като коленичи до една прашна, издрана дъска в стената и я дръпна. — И един от тях не е въоръжен, или поне не го показва.

В отворилото се пространство на стената имаше клавиатура за охранителна система. Джак се зае да въвежда кода.

— Добре, осем — извика тя, а раздразнението й нарастваше. — Каквато и да е цифрата, отвън има една малка армия, а тук сме само двамата с теб. А ти какво правиш? Пускаш някаква аларма? Не ни трябва аларма, трябва ни помощ!

— Не — отвърна той. — Трябва да се измъкваме оттук. И точно това ще направим.

Той върна дъската обратно на мястото й и тръгна към кухнята. Направи й знак да го последва.

— Да вървим.

Преведе я през кухнята, без да включва осветлението. Сви рязко след хладилника към една малка отворена врата.

— Оттук се слиза към мазето — каза той. — Парапетът е отдясно. Веднага щом затвориш вратата след себе си, ще включа лампата.

Мазето беше завършено наполовина — наполовина покрито с панели от гипсокартон по стените, наполовина с открити блокове сгурия.

Джак мина през пода, отрупан с боклуци, до една част, покрита с панели, прокара пръста си над тях и натисна. Частта се отдръпна от стената на панти. Зад нея имаше кръгъл отвор, широк метър и двайсет.

— Какво е това? — попита Алиша.

— Тунел под земята.

— Бомбоубежище? — Мисълта да бъде затворена в тази тъмна дупка, свита и уплашена, докато въоръжени с автомати мъже я търсеха, й идваше в повече. — Не мисля, че мога.

— Това е тунел.

Тя усети по тона му, че търпението му е на изчерпване.

— Ще ни отведе през полето до другата страна на улицата. Хайде. Нямаме много време.

Той й подаде едно фенерче и й направи знак да тръгне първа. Поемайки въздух, тя се сви вътре и пропълзя няколко метра. Намираше се в грапава тръба от поцинкован метал, студена, но учудващо чиста. Джак влезе след нея, дръпна и затвори стената след тях. Тъмнина ги обгърна и тя включи фенерчето.

— Светни тук за малко — рече той.

Сложи някакво резе на частта с панелите, после се промуши покрай нея. Взе фенера и започна да пълзи.

— Насам.

— Имам ли избор? — рече тя, чудейки се кога и къде щеше да завърши тази нощ.