Франсис Пол Уилсън
Завещанието (110)

2.

— Предлагам да тръгнем към Уест Сайд, да хванем Сау Мил^[1], да прекосим Таппан Зий^[2] и да продължим по магистралата — каза Джак и включи на първа предавка.

Часовникът на таблото показваше 10:33. Натовареният сутрешен трафик трябваше да стихва.

— Освен ако не знаеш по-добър път.

Алиша сви рамене.

— Каквото ще да е, само да ни откара там.

Джак я погледна. Никога не я беше смятал за извор на остроумия, но тази сутрин изглеждаше още по-тиха, по-смълчана от всякога.

— Ще се справиш ли с това? — попита я той.

— Да — отвърна тя с прекалено отривисто кимане. — Добре съм. Просто съм… — Остави думата неизречена.

— Просто какво?

Тя въздъхна.

— Съжалявам, че снощи трябваше да изслушаш всичко това. Не беше включено в описанието на работата.

И още как, каза си той наум, но вместо това рече:

— Няма нищо. Въобще не се притеснявай.

— Точно това е. Не мога да престана да мисля за това. Прекарала съм твърде много години, през които не съм мислила за онези снимки или най-малкото съм полагала кански усилия, опитвайки се да не го правя. Затворих онова малко момиченце и истината за нещата, които й се бяха случили, зад стена вътре в мене, но колкото и да се опитвах, не успявах да забравя. Това, че знаех за съществуването на снимките, това, че знаех, че все още съм предавана от слузестите ръце на един перверзник в тези на друг, ме отвращаваше. Проклета да бях, ако оставех това да направлява целия ми живот, но то определено ме преследваше в мислите ми. Беше като натрапчива, злокобна, акомпанираща ежедневието ми музика. Но след всичките тези години миналата вечер беше първият път, когато можех да говоря за това. И знам, че това те накара да се чувстваш неудобно.

— Е… да.

Сексуален тормоз над дете… и да чуеш за това от жертвата… „неудобно“ изразяваше само една малка част от това как го караше да се чувства нещо толкова дълбоко и толкова болезнено.

— Но трябва да разбереш, Джак, че никога не съм успявала да споделя това с друго човешко същество. Изобщо не съм имала близки приятели, защото винаги съм се притеснявала, че никога няма да мога да бъда напълно откровена с тях. Ако трябва да съм честна, не можех да издържа да ги слушам как говорят за семействата си и особено за бащите, които са били толкова специални за тях. Всеки път когато чуех някой да говори с обич за своя „тати“, ми идваше да завикам. Дори сега, когато си помисля, че половината от тази плът е негова, искам да я откъсна от скелета си. Дълго време се питах защо аз не можех да имам баща като техните — такъв, който да ме обича, който доброволно би дал живота си, за да ме спаси? Но ти видя снимките, Джак…

— Само някои от тях — каза той бързо. — Много малко.

— Дори една е достатъчна. Това означаваше, че знаеш. И всичко, което таих в себе си, се отприщи. Както вече казах, съжалявам.

— И както аз казах, няма нищо. Надявам се да съм ти помогнал.

— Така е. Поне за малко. За няколкото минути, докато негативите влизаха между ножовете на резачката, и по-късно, когато колекцията биваше поглъщана от пламъците, се почувствах свободна. Беше… прекрасно усещане. Това, което Томас извика накрая за интернет, ме върна на земята. Сега разбирам, че никога няма да мога да бъда свободна.

— Никога е много дълго време — каза Джак, невярващ на собствената си баналност, но нямаше какво друго да каже. Той не беше терапевт и не знаеше как да спре Алиша по пътя, по който бе тръгнала.

— Копия на тези снимки все още се разменят напред-назад в педофилските мрежи или чрез електронната поща, или под формата на някакви графични файлове. Докато знам, че има дори само една снимка с мен, нищо няма да е свършило. Да, лесно е да се каже „остави“ или „просто забрави за това“, или „продължи напред“… но как да го направя, при положение че знам, че дори сега на някой гнусен перверзник може да му текат лигите над мои снимки, на които правя… онези неща? Как да оставя нещата в миналото, щом снимките съществуват в настоящето?

Единственото, което Джак можеше да направи, беше да кимне. Беше права. Снимките бяха едно продължаващо изнасилване, което щеше да продължи и след като тя си отидеше от този свят.

— Той все още има власт над мен, по дяволите! Как да се откъсна от това? Как? — Тя повиши тон.

Това беше проблем, чието решение Джак не знаеше.

— Като говорим за него — каза той, надявайки се да насочи темата на разговора към същността на пътуването им, — защо смяташ, че е оставил технологията на теб? Възможно ли е да се опитва да… — Как можеше да го каже?… — Да ти се реваншира по някакъв начин?

Чу в отговор тих смях, повече приличащ на излайване, а после:

— В никакъв случай. За това се иска разкаяние. Роналд Клейтън не познаваше значението на тази дума. Не, завещаването на къщата и на следата към технологията е толкова в негова полза, колкото и всичко останало, което е правил през живота си. Знаел е, че Томас ще я скрие, и не е искал това да става. Затова я е оставил в мои ръце, абсолютно сигурен, че ще направя точно обратното на полубрат си. — Тя удари с юмрук по таблото. — Виждаш ли? Все още го прави. Все още ме използва, проклет да бъде! Дяволите го взели!