Франсис Пол Уилсън
Завещанието (5)

3.

Джак хвърляше по едно око на телевизора, за да не изпусне Дуайт Фрай, докато преглеждаше оставените съобщения на сайта на Майстор Джак.

Той отпразнуваше находката си — версията на „Малтийският ястреб“ от 1931 — с филмов фестивал на Дуайт Фрай. Беше пуснал филма на телевизора в хола. Фрай играеше ролята на Уилмър Кук и по скромното мнение на Джак беше по̀ психо от превъплъщението на Елайша Кук в по-късната версия на Джон Хюстън. Но сега на екрана беше Рикардо Кортез, който не беше чак толкова готин Сам Спейд^[1].

Обратно към електронната мрежа.

Повечето от въпросите на страницата на Джак бяха за хладилници или микровълнови печки, което не му пречеше. Хора, които се ровеха из нета, когато попаднеха на неговия сайт, го мислеха за някакъв човек, който отговаря на въпроси за домашни уреди. След като не получеха отговор, триеха адреса му от запазените.

Но не и този… от тип на име Хорхе.

Измамиха ме. Не мога да си взема парите, които ми дължат за работа, която върша. Не мога да ида никъде другаде. Можете ли да го уредите?

Да, това звучеше като работа.

Джак написа отговор на мейла на Хорхе:

Изпрати ми телефонния си номер. Ще държим контакт.

М. Д.

Щеше да се обади на човека и да провери за какво става въпрос. Ако имаше проблем с букмейкъра си, лошо. Но беше написал, че става въпрос за пари от „работа“. Значи Хорхе беше потенциален клиент.

Телефонът иззвъня, но остави телефонния секретар да се включи. Чу съобщението, което беше записал… „Пинокио Продъкшънс — в момента ме няма. Оставете съобщение след сигнала“… след което:

— Джак, татко е, там ли си?

Пауза, докато го чакаше да вдигне телефона. Но той затвори очи и не помръдна. Почувства се зле, че оставя баща си да виси, но сега не му беше до още един разговор с него.

— Окей, когато получиш това, обади ми се. Попаднах на още една страхотна възможност за теб тук.

Джак издиша чак след като чу щракването от прекъсването на връзката.

— Татко — каза тихо той, — ще ме побъркаш.

Баща му се беше преместил във Флорида преди няколко месеца и тогава Джак си мислеше, че идеята е добра. По-добре да си пенсиониран вдовец там на юг, отколкото в Бърлингтън Каунти, Ню Джърси.

Но скоро след като татко се установи, започна да вижда какви ли не възможности за Джак. По-големите му брат и сестра бяха и двамата хора с професии, стълбове на своите общности. Бяха се уредили. Но Джак… Татко все още виждаше по-младия си син като незавършена работа.

Брат му и сестра му отдавна бяха вдигнали ръце от него. С ежегодната картичка за Коледа приключваше всякакъв вид общуване помежду им. Но не и за баща му. Той никога не се отказваше. Не искаше да си отиде в гроба с мисълта, че неговият син вундеркинд едва свързва двата края в Ню Йорк, като поправя домашни електроуреди.

Сигурно имам повече скътано от теб, тате.

Потрепери, като си спомни последния им разговор.

Трябва да видиш това място, Джак. Развива се като лудо — златна мина за някого като теб. Ще основеш надежден бизнес с поправка на уреди и за нула време ще имаш цял автопарк от камиони из цялата страна…

Дано сърцето ми не се пръсне. Автопарк от камиони и ако си изиграя правилно картите, снимка на корицата на списание „Предприемач“.

Джак се скатаваше и се надяваше татко да схване намека, но уви. Когато се обаждаше в отговор, трябваше да каже на баща си без увъртане: Няма начин да напусна Ню Йорк. „Джетс“ щяха да спечелят кръговете на Суперкупата, преди той да се премести във Флорида.

От друга страна, ако нещата продължаваха да не вървят, можеше да се наложи да обмисли отново въпроса.

Току-що беше проверил телефонния секретар в другата си бърлога на Десето авеню. Нищо. Напоследък бизнесът не вървеше. Започваше да му става скучно.

А когато му доскучаеше, почваше да си купува разни неща. Беше взел последното си съкровище от пощата тази сутрин.

Стана и разтърка очи. Мониторът ги дразнеше. Беше висок метър и осемдесет, може би осемдесет и два, ако се изпънеше. Имаше стегнато и жилаво тяло, тъмнокестенява коса, по-скоро тънки устни и светлокафяви очи. Джак усърдно работеше над това да изглежда обикновен.

Извади часовника от кутията му, за да му се полюбува отново.

Оригинален часовник с махало „Шму“^[2] с аларма. В идеално състояние. Прокара пръсти по гладката му, бяла, недокосната керамична повърхност и поглади очите и мустаците на усмихнатото лице на животинчето. Беше в оригиналната си опаковка и изглеждаше чисто нов.

Сега беше идеалното време да го окачи на стената. Но къде? Стените му вече бяха отрупани с рамкирани удостоверения за официално членство във фен клубовете на „Сянка и Док Савидж“, „Стражи на свободата на капитан Америка“, „Американското малко общество за свобода“, „Клубът за малки агенти контрашпиони на Дейвид Хардинг“ и „Вярата на Дон Уинслоу“^[3].

Какво да кажа, помисли си той. Присъединявам се лесно.

Жилището му беше претъпкано с викториански мебели от златен дъб. Полиците се извиваха под тежестта на готините джунджурии, които беше събирал през годините, а и всяка хоризонтална повърхност на скрина, бюрото или масата с крака като нокти, държащи топки, беше напълно затрупана.

И тогава видя къде може да го окачи: точно над розовата „Шму“ поставка… върху която все още нямаше нищо поставено.

Тъкмо щеше да почне да търси чукчето си, когато телефонът отново иззвъня. Татко, остави ме на мира, става ли?

Но не беше баща му.

— Джак? Джия е. Там ли си?

Нещо в гласа й… Джак моментално вдигна слушалката.

— Винаги съм тук за теб. Какво става?

— Чакам такси. Просто исках да проверя дали си си вкъщи.

— Случило ли се е нещо?

— Ще ти разкажа, когато пристигна.

След което се чу щракване.

Джак върна слушалката на място. Бавно. Очевидно разстроен. Чудеше се какво ли не е наред. Надяваше се да не е нещо, свързано с Вики. Но ако беше така, тя щеше да му каже.

Е, скоро щеше да разбере. От Уест Вилидж до Горен Уест Сайд не беше чак толкова неприятна отсечка за пътуване по това време на деня. Независимо от обстоятелствата, едно изненадващо посещение от Джия винаги беше нещо хубаво.

Замисли се над тяхната бурна, „късаме-пак-тръгваме“ връзка. Беше съсипан и мислеше, че всичко помежду им е свършило завинаги, когато тя беше разбрала с какво си изкарва хляба — или си беше помислила, че е разбрала. Беше стигнала до извода, че е някакъв вид наемен убиец, което беше твърде далече от истината, но и след като научи с какво наистина се занимава, дори след като беше използвал тези си умения, за да спаси живота на дъщеря й Вики, все още не одобряваше.

Поне се беше върнала при него. Джак не знаеше какво щеше да прави без Джия и Вики.

Малко по-късно чу стъпките й по стълбите, водещи до апартамента му на третия етаж. Джак завъртя топката, която отключи четириточковата система, и отвори вратата.

Видът на Джия, която стоеше на прага, предизвика появата на онова топло и странно трептене дълбоко в него, както всеки път, когато я видеше. Късата й руса коса, идеалната й кожа, сините й очи — имаше чувството, че може да гледа лицето й с часове наред.

Но сега чертите й бяха изопнати, бе изгубила присъщото си самообладание, стегнатия й вид го нямаше.

— Джия — каза Джак, потресен от болката, с която бяха изпълнени очите й. — Какво има?

Като се притисна към него, тя изля цял порой за откраднатите играчки, за болните от СПИН деца. Не спря да хълца, докато не свърши.

— Ей, ей. — Джак я обгърна с ръце. — Всичко ще бъде наред.

Знаеше, че тя не обича да показва чувствата си. Да, беше италианка, но от Северна Италия — кръвта, която течеше във вените й, беше най-вероятно повече швейцарска, отколкото някаква друга. За да плаче така… трябваше наистина нещо лошо да й се случи…

— Просто… Безсърдечието във всичко това… — каза тя, като подсмърчаше. — Как може някой да направи нещо такова? И как може ти да си толкова спокоен?

Ооо.

— Чувам как гневът ти си търси мишена. Знам, че това те е засегнало дълбоко, Джия, но не аз съм лошият.

— Ох, знам, знам. Просто… ти никога не си идвал там. Не си виждал онези деца. Не си ги държал. Джак, те нямат нищо. Дори родител, когото го е грижа, да не говорим за бъдеще. Събирахме тези играчки, за да имат една хубава Коледа, една невероятна Коледа — последната за много от тях. А сега…

Отново проплака.

Господи, това беше ужасно. Трябваше да каже, да направи нещо, за да я успокои.

— Знаеш ли какви са били подаръците? Имам предвид дали имаш някакъв списък. Защото, ако имаш, просто ми го дай и ще заменя…

Тя се отдръпна и се втренчи в него.

— Бяха дарения, Джак. Повечето от тях опаковани и готови да бъдат подарени. Не е важно да се заменят. Важно е да ги върнем. Разбираш ли?

— Да… и не.

— Някой трябва да открие тези типове — отговорните за това — и да им даде урок… Да станат за пример… Много явен пример. Разбираш ли какво искам да кажа?

Джак се бореше да възпре широката си усмивка.

— Мисля, че да. Искаш да кажеш, че следващият мръсник, който реши да направи същото нещо, трябва да помисли два пъти, може би три, преди да го извърши.

— Точно така. Точно така.

С преувеличена невинност — все още потискайки усмивката си — той каза:

— И, хм, за кого точно бихме се сетили, който да им даде такъв урок?

— Отлично знаеш за кого — каза тя, като го фиксира с тези свои очи.

— Moi? — Сега вече трябваше да се усмихне. — Но аз си мислех, че ти не си съгласна с подобни неща.

— Не съм. И никога няма да бъда. Но просто точно този път…

— … ще го преживееш.

— Да. — Тя се извърна и сви ръце над гърдите си. — Но само този път.

Започна да обикаля хола, безцелно прокарвайки пръсти по повърхността на скрина му, на бюрото, на което той държеше компютъра си…

— Но, Джия…

— Моля те — каза тя и вдигна ръка. — Знам какво ще ми кажеш. Моля те, недей да ме притискаш за някаква морална и философска логичност между това да не искам да се омъжа за теб заради това, което правиш, а след това да идвам тук и да те моля да разрешиш проблем, който по друг начин няма как да бъде разрешен. Цяла сутрин се боря с това — имам предвид да се опитвам да се реша дали въобще да ти споменавам за това. Дори в таксито — бях готова да му кажа да свие по Петдесет и девета и да забравя за цялата история.

— О, супер — каза той като ужилен. — Това наистина е гадно. Откога не можеш да дойдеш при мен за каквото и да е?

Тя се спря и го погледна.

— Знаеш какво искам да кажа. Колко пъти съм ти мърморила за тази работа с „Майстор Джак“.

— Около милион.

По-скоро три милиона, помисли си той, но какво са два милиона между приятели?

— Точно. И за това колко е глупаво и опасно, и изпълнено с насилие, и опасно, и как ако не те убият, ще се озовеш в затвора до края на живота си. Въобще не съм си променила мнението. Затова трябва да си дадеш сметка колко ли силно ме е заболяло от това, щом искам ти да се заемеш.

— Добре — каза той. — Няма да говоря повече за това.

— Може би не сега, но знам, че по-късно ще го направиш.

Джак вдигна два пръста.

— Няма. Честна скаутска.

— Мисля, че за това трябват три пръста, Джак.

— Все тая. Обещавам, че няма. — Протегна ръка към нейната. — Ела насам.

Пое ръката му и той я дръпна в скута си. Тя се отпусна, по-лека от перце, върху бедрата му и го целуна — не много дълго, но достатъчно, за да го стопли.

— Ето. Така е по-добре. Сега… да се захванем с малките подробности. Кой ме наема?

— Говорих с д-р Клейтън — тя изпълнява длъжността на директора.

Джак усети как вътрешностите му се стягат.

— Казала си й, че ме познаваш?

Беше предупредил Джия за това. Никога не споменавай, че ме познаваш — на никого. Дори и на най-добрия си приятел. Беше си спечелил прекалено много врагове през годините. И ако някой от тях си помислеше, че би могъл да му отмъсти чрез Джия… или Вики…

Потрепери.

— Не — отвърна Джия. — Казах, че може би знам за един човек, който може да ни помогне да си върнем играчките. Просто споменах, че ще опитам да се свържа с него и да видя дали е свободен.

Джак се отпусна.

— Мисля, че така е добре.

И все пак, ако се заемеше с работата, щеше да остави някаква връзка — поне в главата на тази д-р Клейтън — между Джия и оня тип на име Джак, който „поправя“ разни неща. Сигурно нямаше да му докара проблеми, но все пак не му допадаше.

— Е? — попита тя.

— Е какво?

— Свободен ли си?

— Не знам.

— Как може да не знаеш?

— Ами, има малък проблем. Имам предвид, че Центърът не може да ме наеме, защото не мога да работя за законна фирма. Трябва да отчитат разходите си, а и аз не приемам точно чекове.

Дори нямаше номер на социална осигуровка.

— Не се притеснявай. Аз ще платя.

— Да бе. Все едно ще взема пари от теб.

— Не, наистина, Джак. Идеята е моя. Искам го. Колко обикновено таксуваш за услугите си?

— Забрави.

— Напълно сериозна съм. Кажи.

— Не искаш да знаеш.

— Моля те?

— Е, добре.

Каза й.

Тя го погледна с увиснало чене.

— Искаш толкова много?

— Ами, както ти самата каза, „това е глупаво и опасно, и изпълнено с насилие, и опасно, и ако някой не ме убие, ще се озова в затвора до края на живота си“. Така че да, такава е цената за услугите ми. — Той я целуна. — И си заслужавам всяка стотинка.

— Сигурна съм. Окей. Сключваме сделка.

— Не, няма. Казах ти, никога не бих взел пари от теб.

— Но ти си ми казвал, че никога не го правиш на вересия. Против религията ти е или нещо такова.

— Това е просто линия на поведение. Но нека за момента да забравим за парите. Първо да видим дали това е нещо, което мога да свърша.

— Става.

Беше се зазяпала в екрана на телевизора.

— Защо познавам този актьор?

— Това е Дуайт Фрай. И преди си го виждала.

— Той не игра ли онзи тип в „Дракула“, който постоянно ядеше мухи?

— Докато не се прехвърли към „големи, сочни паяци“. Да. Игра Ренфийлд.

Джия зарови лице в рамото му.

— Не мога да повярвам, че знам това. Прекалено често се навъртам около теб.

— И понаучаваш нещо. Сега… къде мога да се срещна с тази д-р Клейтън?

— В офиса й.

— Кога?

— Този следобед.

— Откъде знаеш, че ще е там?

Тя се усмихна с онази, нейната усмивка.

— Защото имаш среща с нея.

Джак се изсмя.

— Толкова сигурна ли беше?

— Разбира се. А аз ще бъда там с Вики, за да те представя.

Той се намръщи.

— Мислиш ли, че това е умна идея?

— Да те представя ли?

— Не. Да водиш Вики там.

— Шегуваш ли се? Тя обожава да ми помага с тези деца.

— Да, но те имат… СПИН.

— Не. Имат ХИВ. Има голяма разлика. Не можеш да се заразиш с ХИВ, докато държиш бебе в ръцете си. Колко пъти съм ти го казвала?

— Много. Но все пак…

— Когато видиш с очите си, ще разбереш. И ще видиш в четири часа, разбрано?

— Разбрано.

Целунаха се, но Джак усети как го побиват тръпки. Списъкът с нещата, които го плашеха, беше кратък, но ХИВ вирусът беше най-отгоре.